— Не, не. Аллах, Аллах! В каква опасност съм бил.
— Изобщо не си бил в никаква опасност, защото аз не съм крадец. Но този жребец струва сто хиляди пиастри, а това би могло и за един честен човек да бъде изкушение.
— Имаш право, да, имаш право, ефенди! О, Аллах! О, свети халифи, какво ли щеше да стане с мен, ако ти беше откраднал коня? Аз не бих бил в състояние да го заменя с друг и пашата, дано животът му бъде вечно дълъг, щеше да нареди да ме бичуват до смърт. Занапред оставам все край теб.
— Няма да съумееш да го сториш, ако пожелая да си отмъстя за твоето недоверие. Ами как стоят всъщност нещата с нашия бас? Ти държеше парите на съхранение. Кой го спечели?
— Ти естествено.
— Тогава ги дай. Нека тоя Селим, дето се нарича най-дръзкият ездач на всички племена, заяви още веднъж сега, че не съм можел да яздя и щял съм без неговата подкрепа да си счупя врата.
Исмаил Бен Калил ми подаде парите и аз ги прибрах. Върлинестият Селим направи физиономия, като да го е сполетяло най-голямото нещастие на земята.
— Ефенди, ти си отточната вода на добротата и изворът на милосърдието. Ти ще ми дадеш свидетелство, че ми е невъзможно да те закрилям, ако не оставаш при мен, и че аз съм един беден слуга, един достоен за съжаление роб на своя господар Мурад Насър.
— Мислех, че си негов, а и мой закрилник!
— О, не — побърза да се врече оня. — Аз съм даже най-жалкият мъж на всички племена и села. Аз съм като въздухът, който никой не вижда, и като някое сухо оризово зърно в пустинята. Аз съм чисто просто едно нищо и ако Аллах засияе в моята кесия, няма да намери в нея нищо друго освен съвкупността от всичката немотия. Един пиастър за мен е цяло състояние, чиято загуба ми съкращава живота и обгръща душата ми с облика на безотрадността.
Още от първата дума знаех накъде бие, ала дадох вид, че не го разбирам.
— В такъв случай искам да ти дам един добър съвет, чрез съблюдаването на който ще можеш да събереш големи богатства. Лови се на бас колкото се може по-често! Понеже ти си най-дръзкият ездач на твоето племе и догонваш дори самума на пустинята, лесно ще печелиш всеки един такъв бас и за кратко време ще си гъбав с пари.
— Ефенди, не се шегувай! — помоли дългучът плачливо. — Не вярвах, че душата ти може да прелива от такава злост. Аз съм най-добрият ездач на пустинята, това е вярно, но баш в басовете нямам щастие. Късметът ми бил постоянно да губя.
— Тогава не се обзалагай.
— Аз и не искам, ама от време на време човек бива буквално принуден. Така беше и одеве. Само вежливостта, почтителността и любовта, които изпитвам към теб, ме накараха да заложа сто пиастри срещу твоя златен фунт. Не исках да те наскърбя, исках да ти докажа своята самопожертвователност. Желаеш ли ти сега да се покажеш по-малко великодушен, отколкото бях аз? Който посегне към пиастъра на просяка, един ден в Джехеннема дваж повече ще се пече. Помисли за това, о, Кара Бен Немзи ефенди!
— Е, ти можеш лесно да стигнеш отново до притежание на своите сто пиастъра, ако направиш искреното признание, че не си в състояние да бъдеш мой закрилник.
Лоша му беше работата на Селим. Той хем не искаше да става за смях, хем пък и нямаше желание да се откаже от парите, които аз впрочем така и нямаше да задържа. Ето защо каза:
— Щом не можеш да ми поставиш друго условие, ефенди, то се съгласявам, че не се нуждаеш от моята закрила.
— Стой, това е шикалкавене! Ти трябва да признаеш, че не си мъжът, способен да ме вземе под закрилата си.
— Ефенди, ти си много коравосърдечен. Но аз ще ти окажа любезността да изпълня желанието ти. Да, аз не мога да те закрилям. Сега доволен ли си?
— Да. Ето ти стоте пиастъра и се надявам, че няма да ти скимне пак да ме предизвикваш на състезания.
Селим прибра чевръсто парите и си окачи после друго изражение — една от неговите стари доброжелателни и покровителствени физиономии.
— В язденето може би не, по-точно при такива обстоятелства, ама в останалото няма как да не признаеш, ако искаш да бъдеш справедлив, че качествата на моята личност притежават голямата мощ да печелят и възрадват сърцата на всички правоверни и неверници.
Нехранимайкото беше непоправим, но пък и бе невъзможно да му се сърдиш. Неговите фанфаронства не вредяха никому и се намираха в такава тясна взаимовръзка с цялото му същество, че без тях той не би бил Селим.
Потеглихме обратно към града, ала началникът на конюшнята пое в малко по-южна посока, за да ме заведе до Тел ел Сир60, където според неговото твърдение се намирал входът към Джехеннема.
Либийските възвишения се изтегляха в дълга ниска редица напреко на нашия кръгозор. На известно разстояние от тази планинска верига и насочен малко към пустинята, се намираше един невисок купен, наподобяващ по-скоро купчина пясък. Това бе Хълмът на тайните.