— Това е нещо друго. Значи неговият баща се нарича Абд Асл? На теб известен ли ти е този мъж?
— Познавам го добре! — натърти той многозначително.
— Тогава вероятно познаваш и сина, ловецът на роби?
— Него също!
— Аз все пак си оставам на мнението, че неговото име не подхожда на един ловец на роби. Абу ел Мот, Баща на смъртта, звучи все таки къде по-различно.
— В такъв случай нека ти кажа, че този Ибн Асл носи и едно друго име, прозвище, което е извоювал с делата си. Хората го наричат Ел Джазур70. Това не е ли име, подхождащо за един ловец на роби?
— О, да! Това прозвище звучи по-добре. Откъде е родом този мъж?
— Тая работа май ще трябва да си остане в тайна.
— Ибн Асл не може открай време да е бил все ловец на роби. Какъв е бил по-рано?
— Търговец в Хартум.
— А-а, в Хартум!
— Да. Беше помощник при един търговец на име Баряд ел…
Факирът спря посред словото и вината за това бе моята непредпазливост. Баряд ел Амин бе искал навярно да каже. Та това бе търговецът, при когото бе изчезнал братът на моя водач от Маабдех. Чувайки името, аз бях вдигнал неволно глава и погледнал толкова изненадано събеседника си, че нямаше как това да не му обърне внимание. И ето как той не изговори името изцяло, а се прекъсна с въпроса:
— Да не би да го познаваш този мъж?
— Не.
Той ме погледна остро в лицето.
— Истината ли казваш?
— Никога не съм бил в Хартум.
— Но се каниш да идеш нататък?
— Да.
— При Баряд ел Амин?
— Как мога да искам да ида при един мъж, когото не познавам?
— Когато изрекох името, ти почти се стресна. Това ми се струва подозрително. Ти не си толкова честен към мен, както аз към теб!
— Не те разбирам. Аз съм напълно чужд тук, а ти твърдиш, че познавам хора, чиито имена един местен жител не е чувал!
— Може да е така. Знаеш ли кои е Бен Васак?
— Водачът от Маабдех. Познавам го действително, защото бях с него.
— Говорихте ли помежду си?
— Разбира се! За пещерата и намиращите се в нея крокодилски мумии.
— Не се ли заприказвахте и за Хартум?
— Не.
— А за брата, когото той изпратил там?
— Бен Васак има брат? Тук в Сиут ли живее?
— Значи наистина не знаеш нищо? Е, тогава нека ти кажа, че роботърговецът Ибн Асл ел Джазур изигра най-добрия си номер на брата на тоя Бен Васак.
— Възбуждаш любопитството ми. Какъв е бил номерът? — попитах, при което всячески се постарах да изглеждам спокоен.
Стоях пред разбулването на тайната, която трябваше да разнищя. Но очакването ми остана разочаровано, защото факирът кимна отрицателно71.
— Това не ти влиза в работата. Вие франките не сте хора, на които човек може да разкаже такива неща.
— Но за мен ще е голямо удоволствие да чуя какъв е бил този номер!
— Вярвам, за кого ли не би било удоволствие да го чуе! Но въпреки това няма да говоря по този въпрос.
— Защо не? Смяташ, че ще издам работата?
Той спря, пусна един много особен смях и сложи ръка върху моята.
— Да я издадеш? Ти? Не, не би я издал. Знам го сигурно, съвсем, съвсем сигурно!
Сякаш друг мъж стоеше пред мен, а не факирът. В този момент той беше истинска загадка за мен. Що за кикот беше това? Подигравка ли, или самомнителна самоувереност? Как трябваше да си обясня израза на лицето му? Прозрение ли бе това, или заплаха? Сега той ми се стори като някое хищно животно, което си играе с плячката. Но в миг физиономията му отново се промени и той ме погледна благосклонно в очите.
— Като християнин ти отхвърляш търговията с роби и считаш всички, които се занимават с нея, за изверги. Ето защо е по-добре да прекъснем този разговор. Сега трябва да се отклоним от досегашната си посока. Ела с мен наляво!
Бяхме вървели в пустинята направо. Сега факирът свърна на юг. В това направление видях да се издига пред нас на едно разстояние от четвърт час Тел ес Сир, край който сарайският управител се бе провалил в земята. Закрачихме към него. На няколко пъти подхващах разговор, ала или получавах къс отговор, или никакъв, факирът сега вървеше толкова бързо, че трябваше да правя дълги крачки, за да оставам до страната му. За мен това бе добре дошло, защото неговата бързина ми даде повод да изостана и нашепна на Селим:
— Не споменавай, че вече сме били тук!
— Защо, ефенди?
— За това по-късно. Мълчи сега!
Дадох на слугата тази заповед с предумисъл. Беше ме обхванало някакво неопределено подозрение към факира. От последните му приказки се бях убедил, че неговото благочестиво лице бе само маска. На мен естествено можеше да е напълно безразлично дали сред мохамеданските факири има един лицемер в повече или по-малко, ала онзи, който умееше да се наглася по такъв начин, бе не само лицемер, но и опасен човек. Че той точно спрямо мен щеше да стане опасен, едва ли можеше да се приеме. Каква причина би могъл да има за това? И даже да ме заплашваше опасност, необходимо бе само да се прояви нужната предпазливост: Впрочем аз си бях достатъчно мъж да се справя с този старец. Освен нас наблизо не се мяркаше жива душа и при това в пояса си бях затъкнал ножа и двата револвера.
71
Не бива да се пропуска, че в Ориента кимането и поклащането на глава имат противоположно значение от това в западноевропейските страни! (Б. а.) (На практика единствено в България кимането с глава е с противоположни значения — BHorse)