— Тук се живее, ефенди. Въздухът е съвсем различен от скръбната пещера на Маабдех, която извърши такъв грях спрямо достойнството на моя нос, че трябваше да призова цялата сила на волята си, за да мога да изследвам всички коридори и издържа до последния миг.
— Харесва ли ти тук?
— Извънредно много! Вярно, не всекиму е работа да прониква в тъмната паст на земята, ала което не е възможно за друг, аз успявам да извърша. Аз бих се спуснал, ако се поискаше от мен, даже в дълбините на Джехеннема. Ама я виж! Що за дупка е това в пода?
В ъгъла на помещението имаше едно отверстие, което, както изглежда, водеше в дълбочина. Беше толкова широко, че един възрастен мъж можеше да се вмъкне в него.
— Това е шахтата, в която трябва да слезем — обясни факирът.
— Шахта! — измуча Селим, вече значително загубил самоувереността си. — Та няма ли тук някое стълбище или подвижна стълба?
— Не.
— Тогава ще трябва сигурно да заложа на карта достойнствата на моите крайници и да изкълча или даже строша ръцете и нозете си?
— Сигурно не — успокоих го. — Вероятно има някакъв такъм, с чиято помощ се слиза.
— Има такъв — поясни старецът. — От двете страни на шахтата са оставени малки четириъгълни дупки за поставяне на нозете. Те предлагат здрава опора и за ръцете и по този начин човек може да достигне до долу като по стабилна въжена стълба или стълбище.
— Колко е дълбока шахтата?
— След двайсет дупки се стига до две странични галерии, които обаче са празни и много малки, сетне, още трийсет дупки и се озоваваме до големия главен вход, през който ще проникнем.
— Колко са отдалечени дупките една от друга?
— Малко повече от една дира нили72. Слизането е съвсем удобно.
— Как е въздухът там долу?
— Почти толкова добър, както тук горе. Трябва да има отдушници, които аз още не съм намерил. Може би на твоята проницателност ще се удаде да ги открие.
Той го каза с лек нюанс в тона, на който сега не обърнах внимание. По-късно разбрах, че е било подигравка.
— Стапенките надеждни ли са — продължих да се осведомявам. — Шахтата сигурно е изградена с кирпич, който лесно се троши. Тогава човек би могъл да изгуби опора и да се сгромоли в дълбочината.
— Това не е възможно. Тухлите са здрави, а и впрочем нали имаме въже, за което ще се вържем. Кой ще слиза пръв?
— Аз не! — побърза да заяви Селим.
Ако исках да не бъда изигран от факира, в случай че все пак планираше измяна, трябваше да го оставя да слиза пръв. Ето защо му казах, че като водач трябва да е първи, и той охотно се съгласи. Това също способства за моето успокоение. Та водачът значи щеше да е начело, после следваше Селим и аз като най-силен от трима ни щях да бъда последен. Старият прекара въжето под мишниците си и го върза на гърдите. По средата беше притегнат Селим, а другият край аз увих около кръста си, придавайки му с един възел сигурна опора. Трудно беше да се ползват при слизането ръцете и краката, като се държи същевременно горящата факла, факирът познаваше шахтата и не се нуждаеше от светлина. Селим не биваше да я получи, понеже не беше достатъчно ловък. Той имаше нужда от ръцете си, за да се държи здраво. Така че всъщност аз бях единственият, който носеше факла.
Аз коленичих най-напред, за да протегна ръка и изследвам стапенките. Те бяха достатъчно големи като опора за ръцете и краката и ръбовете им се оказаха здрави. Сега факирът се вмъкна и скоро изчезна. Селим го последва по-бавно, защото не можеше да вижда дупките и трябваше да ги напипва с ръце и крака. Когато главата му се изгуби, го чух да си мърмори кратка, гореща молитва:
— Засвидетелствам, че няма друг илях освен Аллах, потвърждавам, че Мохамед е пратеник на Аллах!
Тогава аз също се спуснах. Трябваше да разчитам на краката и дясната си ръка, тъй като в лявата носех факлата. Първите стъпки надолу бяха бавни, ала после свикнахме с положението и дистанцията на дупките и нещата тръгнаха по-бързо. Не говорехме.
Броях стъпките. Правилно, след двадесет дупки пред мен и зад мен се появи по едно отверстие на галерия. Осветих на минаване едната, но светлината беше твърде бледа, за да може да проникне в тъмата. Сега още тридесет дупки надолу до главния вход. Така си мислех, защото така бе казал факирът, само че стана другояче. Бях отминал двете галерии и тъкмо се държах с десницата за четвъртата или петата дупка по-долу, когато отгоре екна кикот, който се отрази страховито от тесните стени на шахтата. Звучеше, сякаш се надсмива дружина дяволи. Сетне чух да се викат думите: