— Пъшкането прозвуча от шахтата! — възкликнах изненадан.
— Право, много право! — откликна Селим, като скочи ужасен и избяга в ъгъла.
— Защо се уплаши? — запитах. — Наблизо има хора.
— Хора? Как може да има тук хора? Това са джиновете на Джехеннема, които жадуват за нашите души.
— Мълчи! Селим, ти си един пъзливец!
— Аз, пъзливец? Ефенди, аз съм най-силният сред силните и най-големият герой на моето племе. Срещу Джехеннема обаче и най-дръзкият от дръзките не може да се бори. Ти ме доведе до ръба на Вечното проклятие и ако той се събори, ние ще се сурнем от горната повърхност на земята в зейналата паст, откъдето няма измъкване во веки. О, Аллах, Аллах, Аллах!
— Нейсе, остани си тогава тук и се вайкай, а пък аз ще се спася.
— Спасиш? — попита оня бързо. — В тая работа ще ти помогна, ефенди!
— Е добре, зарежи тогава хленча и слизай с мен надолу!
— Още надолу? С ума ли си?
— Да. Там долу има някакъв човек, на когото трябва да помогнем.
— Това не е човек, а стенанията на прокълнатите в Геената.
— Будала! Човекът може би е вече близо до смъртта и ако ние се туткаме, ще умре. Аз слизам. Ти прави каквото искаш.
Бях се отвързал от него, навих въжето около кръста си и слязох в дупката.
— Ефенди, ти наистина ли се тъкмиш да продължиш? — разкрещя се дългият страхливец. — Ами с мен какво, ще стане?
— Остани си тук!
— Не, няма да го сторя. Няма да остана толкова самотен тук измежду страхотиите на това зловещо място. Идвам и аз, идвам.
Той се разбърза сега да ме последва. Слязохме двадесет дупки надолу. После спрях да се ослушам. Сега ясно долових недалеч под себе си човешки глас.
— Помогни ми, слез долу! — викаше той.
— Идвам — уверих аз. — Ей сега ще бъда при теб.
Трябваше да сляза още десет дупки и стигнах до твърда земя.
12. Сина на Нил
Осветих около себе си и се видях в едно зидано помещение, което по всяка вероятност по-рано е съдържало вода. Шахтата някога — може би преди хилядолетия — е била кладенец, факирът само ми бе надрънкал куп лъжи, че тук имало царски гробове, за да ме примами насам. До зидарията клечеше една фигура, която сега издигна молитвено ръце.
— Имайте милост! Пуснете ме да изляза! Нищо няма да издам. Та нали вече ви го обещах.
— Не се страхувай — успокоих го. — Ние не сме дошли да те измъчваме.
— Не? Тогава вие не сте от хората на Абд ел Барак, който заповяда да ме убият?
— Не. Абд ел Барак по-скоро е мой най-върл враг, чиито съюзници ни подмамиха в този кладенец.
— Аллах! Значи вие също сте обречени на смърт и не можете да ми донесете спасение?
— Не падай духом! Вярно, че искат да ни уморят тук от глад и жажда, ала аз ще се опитам да осуетя намерението им, и после ти отново ще видиш дневната светлина. Колко дълго се намираш на това място?
— Три дена.
— Тогава ти трябва да си почти примрял от жажда!
— Не, ефенди. От жажда малко страдах, защото тук е влажно, а по зида избиват много водни капки. Но глад изпитвам. Не бях ял повече от ден, когато ме прилъгаха тук. Сега съм толкова слаб, че вече не мога да се надигна.
Трябва да спомена, че в свободните си мигове при моя домакин Исмаил се отправях в двора, за да обяздя напълно бакарра жребеца. И винаги вземах няколко фурми със себе си. Днес също се бях запасил достатъчно, ала не се стигна дотам, да отида в двора. Извадих фурмите и ги дадох на клетия човек. Виждайки това, Селим каза:
— Аз също имам нещичко. Дауд ага ми даде да взема кебап и еш73, понеже беше на мнение, че съм можел да огладнея. На, вземи и яж!
Фурмите, месото и хляба стигаха да заситят един огладнял. Докато затворникът ядеше, аз го огледах. Беше още млад, едва ли на повече от двайсет години, но нямаше арабски черти и не ми правеше лошо впечатление. Облечен беше само с едни сини ленени шалвари и сетре, протегнати с кожен каиш над сукнения пояс. На главата си носеше обичайния за страната фес. Ядеше, без да говори, и аз не исках сега да го безпокоя с въпроси. Когато привърши и опита да стане, справи се горе-долу добре.
— Слава на Аллах! — отдъхна. — Храната ме подсили, макар още да не е преминала в кръвта ми. Кои сте вие? Назовете ми имената си, за да мога да ви благодаря!
Селим побърза да се обади:
— Моето име е прочуто и толкова дълго, че ти изобщо не си в състояние да го изречеш, ако ти го кажа изцяло. Ето защо ме наричай само Селим, най-големият герой на своето племе! Аз съм закрилник на този ефенди, чиито…
— Тази неща са излишни — прекъснах го — Кои сме, младежът все ще научи. По-належащо е ние да знаем кой е той и как се е озовал тук.
— Аз се казвам Бен Нил — обясни той.
73
кебап и еш — късове месо, печени на малки дървени шишове над дървени въглища, и хляб (Б. а.)