— Измамиха ме, давайки вид, че отказът ми им е безразличен. После бях поканен от факира да отида с него до подземния гроб на някакъв марабут. Поведе ме насам. Муца’бирът също беше с него.
— Абд ел Барак не?
— Не. Той трябваше пак да отпътува.
— Накъде?
— Не можех да разбера. Неволно чух само няколко думи, от които заключих, че имал намерението да предупреди някъде си някакъв си търговец на роби за Рейс Ефендина.
— Значи искаш да кажеш, че Абд ел Барак вече не се намира в Сиут?
— Възможно е да е още тук, но малко вероятно.
— Хм-м! Бил си значи подлъган, че тук се намира гробът на някакъв марабут?
— Да. Защо трябваше да се усъмня? Та нали го каза факирът, който самият е светец!
— Светец, който лъже и убива. Не е трябвало да му вярваш.
— Прощавай, ефенди! Той нали и теб е примамил тук под някакъв претекст?
— Правилно! Аз не бях по-предпазлив от теб и заслужавам същите упреци. Следователно ти никога не си виждал мястото, на което се намираме?
— Никога.
— И не можеш да ни дадеш никаква информация?
— Ни най-малка, ефенди.
— Това е лошо. Като че е невъзможно да си пробием път към открито.
— Няма път. Аз също търсих и не открих никакъв.
— Как си могъл да търсиш? Нали си бил на тъмно?
— О, не. Като се спускаш отгоре, на двайсет стъпки има две странични галерии…
— Знам ги — пресякох го аз. — Но те не могат да водят далеч.
— Възможно е да извеждат на открито, а изходите да са затрупани с пясък, не зная. Отведоха ме в едната. Там лежеше една дебела каменна плоча и купчина камъни, имаше също и глинени лампи, пълни с масло. Запалихме няколко. Аз взех една и заслизах пръв. Едва се бях спуснал на няколко и ония викнаха подир мен, че трябвало да умра тук, иначе съм щял да издам тъкменото убийство на Кара Бен Немзи.
— Бедният дявол! Значи заради мен е трябвало да страдаш!
— Действително страдах, ефенди. Най-напред помислих, че си правят майтап с мен. Но когато изходът бе затулен с плочата и камъните, стана ми ясно, че работата е сериозна. Виках, молех и умолявах — напразно. Стигнах до разбирането, че спасението нагоре не е възможно и ето защо продължих да слизам надолу. Изследвах цялата шахта, също и този каптаж, ала не намерих ни едно-едничко място, което да дава надежда за наличието на някакъв изход. После лампата угасна. Ей там се търкалят черепите в ъгъла. Аз също почнах да гасна. Тоя ден барем сто пъти се катерих и слизах в мрака. Най-сетне не можех повече. Напоследък открих, че са ме затворили в този най-долен отсек. Мислех, че съм близо до безумието. Беснях и ревах като побъркан, додето останах да лежа безсилен.
— Как може всъщност да знаеш, че се намиращ тук три дена?
— Имам часовник, този тук. Един моряк ми го подари в Александрия.
Той измъкна от пояса един стар, голям колкото слънчогледова пита шпинделов часовник74 и ми го показа.
— Сигурно хиляда пъти поне напипвах стрелките. Смъртта вече се пресягаше към мен, когато ви чух горе. Поисках да се изкатеря, ала бях твърде изнемощял. Доловихте ли виковете ми?
— Да, чухме те. Сега не говори повече, защото си прекалено слаб. Седни и си почивай. Аз ще се позанимая с изследване.
— Нищо няма да откриеш — заяви Бен Нил, като се отпусна на земята.
— И аз съм убеден, че поне тук долу всяко търсене е напразно. Ние се намираме далеч под базовата повърхнина на хълма и ето защо не мисля, че тук има някакъв ходник, но изход ще намерим, та ако ще да се наложи и тепърва да го копаем.
— Това би продължило седмици, а ние междувременно ще умрем!
— На мен хич не ми е до умирачка! Напротив, имам чувството, че скоро ще видим пак дневната светлина.
— Ох, ефенди, де да имаше право — проплака Селим. — Моите нерви се скъсаха и всичката ми надежда е мъртва. Ние ще трябва тук да умрем и изгинем. Защо Аллах точно на мен е предначертал тоя късмет?
— Какво се вайкаш? — попита Бен Нил. — Преди малко ти се нарече най-големият герой на своето племе. Ако си наистина това, то, изглежда, твоят народ се състои само от жени.
Селим понечи да отвърне гневно. Аз му повелих мълчание, защото изследвах зидарията, като чуках по нея, с цел да открия някое кухо място. Но такова нямаше. И въздухът тук долу с всеки миг ставаше по-лош. Ето защо беше вече желателно да се качим горе, пък и там имаше повече надежда да открием някой скрит път.
— Но аз как ще се изкача? — попита Бен Нил. — Толкова съм слаб, че не мога да се катеря.
— Ние ще те теглим и носим.
Вързах въжето около тялото му. Другия край получи Селим да го увие около кръста си. Той трябваше да се качва пръв. Аз накарах Бен Нил да яхне раменете ми, както бях постъпил с дебелия Дауд ага. Така го вдигах и бутах, изкачвайки се нагоре, докато Селим теглеше въжето. По този начин стигнахме без усилия до горното помещение. Какво щастие, че бяхме снабдени с факли и не бяхме дали нито една на факира! Вярно, втората вече почти догаряше, но нали имахме още четири. В споменатото помещение веднага се нахвърлих на мястото, от което преди малко бях отстранил пясъка. Селим трябваше да помага, а Бен Нил да държи факлата. Не бяхме работили и пет минути и хоризонталната дупка, която копаехме, се ограничи от зидария.
74
Часовниците с шпинделов механизъм за отсичане на такта възникват през 14-ти век и просъществуват до 18-ти, когато биват заменени от тези с по-надлежния анкерен механизъм. (Б. пр.)