— Да — отвърна Гал. — Трябваше да продължи да препуска на запад, чак до одана. Там никога нямаше да можем да го догоним и можеше да започне да гради отново, да привлича воини за каузата си.
Кенеб го погледна през рамо.
— Значи и теб те изнервя това, Главатарю.
— Решил е да ни пусне кръв, Кенеб. Преди да падне, иска да ни пусне кръв. — Махна рязко с ръка. — Още могили да обкръжат този прокълнат град. А той ще умре в бой и така ще се превърне в поредния мъченик.
— И тъй, избиването на малазанци е достатъчна кауза, за която да се сражават. Какво сме направили, че да заслужим това?
— Ранена гордост — отвърна Темъл. — Едно е да понесеш поражение на бойното поле, съвсем друго — да бъдеш съкрушен, когато на врага не му се е наложило дори да извади меч.
— Унизени бяха в Рараку — каза Гал. — Това е растящият рак в душите им. Не може да се изцери. Малазанците трябва да бъдат принудени да познаят болката.
— Това е нелепо — каза Кенеб. — Нима Кучешката верига не донесе достатъчно слава за кучите синове?
— Първата жертва на победените напомня за собствения им списък престъпления, Юмрук — отвърна Темъл.
Кенеб изгледа замислено младия мъж. Осиновеният от войската Гръб често беше в компанията на Темъл, а между странните си и несвързани хлапашки прозрения Гръб беше намекнал за слава, или може би за позор в бъдещето на Темъл. „Това бъдеще, разбира се, може да е утре. Освен това Гръб може да не е нищо повече от едно безпризорно дете с разстроен ум… добре, това не го вярвам, той като че ли знае твърде много. Ох, ако поне в половината от нещата, които казва, да имаше смисъл…“ Все едно, във всеки случай Темъл все пак успяваше да го стъписва с изявления, по-подходящи за ветеран.
— Добре, Юмрук Темъл. Вие какво бихте направили, ако бяхте на мястото на Леоман?
Мълчание, последвано от бърз поглед към Кенеб, подобие на изненада, изписано на скулестото лице. След миг безизразната маска се върна и Темъл сви рамене.
— Колтейн върви в сянката ти, Темъл — каза Гал и пръстите му пробягаха надолу по лицето му, сякаш в подобие на татуираните сълзи. — Виждам го непрекъснато…
— Не, Гал. Казвал съм ти го преди. Нищо не виждаш освен уикските нрави; всичко друго е плод на въображението ти. Колтейн ме отпрати, няма да се върне при мен.
„Все още те обсебва, Темъл. Колтейн те прати с Дюйкър, за да те опази жив, не за да те накаже или опозори. Защо не искаш да го приемеш?“
— Виждал съм много уикци — изръмжа в отговор Гал.
Това звучеше като стар спор. Кенеб въздъхна и тръгна към коня си.
— Някакви последни думи за адюнктата? Който и да е от вас? Няма? Добре. — Метна се на седлото и хвана юздите.
Браничарят Бент го гледаше с пясъчножълтите си мъртви очи. До него палето Роуч беше намерило кокал и се беше проснало по корем, изпънало крака, и го дъвчеше с безсмислената съсредоточеност, присъща на псетата.
Някъде по средата надолу по склона Кенеб изведнъж се досети откъде може да е този кокал. „Ритник, да, толкова здрав, че да отпрати тоя плъх право през портата на Гуглата.“
Ефрейтор Детсмел, Троутслитър и Уидършинс3 седяха около играта „Нощви“, черните камъчета се въртяха в чашите и подскачаха по дъската. Ботъл спря при тях и попита:
— Къде ви е сержантът?
Детсмел вдигна очи и пак ги наведе към играта.
— Разбърква си боя.
— Каква боя?
— Далхонийците го правят — обясни Уидършинс. — Боя за смъртна маска.
— Преди обсада?
Троутслитър изсъска — трябваше да минава за смях, предположи Ботъл — и отвърна:
— Чухте ли го? Преди обсада. Много умно, Ботъл, много.
— Смъртна маска, идиот — рече Уидършинс. — Боядисва си я на лицето, когато мисли, че му предстои да умре.
— Страхотно поведение за сержант — изсумтя Ботъл и хвърли поглед наоколо. Другите двама войници от Девето отделение, Галт и Лоб, се дърлеха какво да пуснат в едно котле с вряща вода. И двамата държаха шепи билки и щом единият посегнеше да ги пусне вътре, другият му избутваше ръката и се опитваше да хвърли своите. Без да говорят. Над врящата вода. — Добре, Балсама откъде я намира тая боя?
— Има едно местно гробище, северно от пътя — рече Детсмел. — Оттам трябва да е според мен.
— Ако не го намеря, капитанът иска съвещание с всички сержанти в ротата. Привечер.
— Къде?
— Кошарата зад фермата южно от пътя, с хлътналия покрив.
Водата в котлето явно беше почти извряла, защото Галт и Лоб вече се дърлеха кой да налее още.
Ботъл продължи към следващия бивак. Завари сержант Моук — лежеше по гръб върху купчина походни одеяла. Фалариецът, с бронзова коса и брадат, чистеше едрите си зъби с рибешки гръбнак. Войниците му не се виждаха никакви.
3
Имената на войниците: Вмирисания на смърт, Резача на гърла, Опакия, както и Ботъл (Бутилката), всъщност са прозвища, както и на много други герои в книгата. — Б.пр.