Само да се измъкнеше оттук, щеше да извие хилавия врат на Кръмп. Висш маршал4? Богове подземни…
Ефрейтор Тар задърпа ръцете на Балгрид, без да се трогва от врясъците му. Как бе успял магът да остане дебел през целия този безкраен поход беше изумително. А сега най-вероятно щеше да се окаже смъртоносно. Между другото, тлъстината можеше да се натъпче, докато яките мускули не можеха. Това поне беше нещо.
Балгрид изврещя и Тар го издърпа от цепнатината.
— Ръцете ще ми откъснеш!
— Ако се затапиш тука, Урб отзад ще си извади ножовете и…
Приглушен глас откъм грамадния мъж зад Балгрид:
— Адски вярно. Ще те разфасовам като прасе, маг. Заклевам се.
Тъмнината беше най-лошото от всичко — освен паяците, скорпионите и стоножките тъмнината беше това, което глождеше и дъвчеше разума на Тар. Ботъл поне имаше очи на плъх, през които да гледа. Плъховете можеха да виждат в тъмното, нали? Но пък можеше и да не могат. Може би просто използваха носовете си, мустачетата си, ушите. Може би бяха твърде глупави, за да полудеят.
„Или вече са полудели. Води ни някакъв полудял плъх…“
— Пак се заклещих, о, богове! Не мога да мръдна!
— Престани да ревеш — каза Тар, спря и отново се извъртя. И се пресегна за ръцете му. — Чуваш ли онова, Балгрид?
— Какво? Кое?
— Не знам. Стори ми се, че ножовете на Урб излизат от каниите.
Магът запъшка, напрегна се, зарита и запълзя.
— Спреш ли пак, гущерите ще те спипат — каза Балм на детето пред себе си. — Жив ще те изядат. Ще ни изядат всички живи. Това са гробнични гущери, пале проклето. Знаеш ли какво правят гробничните гущери? Ще ти кажа какво. Ядат човешка плът. Затова им викат гробнични гущери, макар че нямат нищо против жива плът…
— В името на Гуглата! — изръмжа Детсмел зад него. — Сержант — не е това начинът…
— Затвори си устата! Нали пълзи? И още как! Гробнични гущери, задник! О, да!
— Надявам се, че не си чичо на някого, сержант.
— Ставаш по-лош от Уидършинс, ефрейтор, с тази твоя бъбрива уста. Искам ново отделение…
— Никой няма да те вземе след всичко това…
— Нищо не знаеш, Детсмел.
— Знам, че ако бях детето пред тебе, щях да ти се изсера в лицето.
— Млък! Даваш му идеи, проклет да си! Само го направи, момче, и ще те вържа, о, да, и ще те оставя на гробничните гущери…
— Чуй ме, малкият! — извика Детсмел и гласът му отекна. — Тия гробнични гущери са дълги само колкото палеца ти! Балм просто…
— Ще те изкормя, Детсмел! Заклевам се.
Коураб Билан Тену’алас пълзеше напред. Малазанецът след него пъшкаше — единственият знак, че още го следва. Бяха успели да дръпнат един от бронзовите капаци над дупката, но си изгориха ръцете — лошо изгаряне, болката не спираше. Дланите на Коураб бяха омекнали като восък, подпухнали от камъните, в които се вкопчваха, от цепнатините, в които се впиваха.
Никога не беше изпитвал такава разкъсваща болка. Плувнал беше в пот, крайниците му трепереха, сърцето биеше като заклещен звяр в гърдите му.
Издърпа се през тясното пространство, смъкна се върху нещо, което приличаше на калдъръм, макар че главата му се остърга в пласта отломки горе. Изпълзя с пъшкане напред и чу как сержантът се смъкна зад него.
После земята се разтърси, посипа се гъст като пясък прах. Глух тътен, след него отгоре последваха гръм след гръм. Поток нажежен въздух ги помете отзад. Пушек, прах…
— Напред! — изкрещя Стрингс. — Преди покривът да е…
Коураб се пресегна назад, докопа едната ръка на малазанеца — мъжът беше полузаровен под срутената зидария, едва дишаше. Коураб дръпна, после — още по-силно.
Малазанецът изпъшка дивашки и сред трясъка на тухли и камъни Коураб го измъкна.
— Хайде! — изсъска. — Напред има някаква яма, канал — останалите се спуснаха долу — хвани се за глезена ми, сержант…
Вятърът отново довя зной.
Коураб се хвърли с главата напред в ямата, повлякъл Стрингс след себе си.
Плъхът беше стигнал до вертикална шахта, с достатъчно груба стена, за да може да се спусне надолу. Вятърът зави от дъното, пълен с гнили листа, прах и парчета изсъхнали насекоми. Съществото все още се спускаше, когато Ботъл се издърпа до ръба. Понесеният от въздуха боклук го удари в очите, щом надникна долу.
И не видя нищо. Напипа някакъв камък и го хвърли в дупката. Душата му, яхнала плъшата, усети как ги подмина надолу. Ушите на гризача щръкнаха в очакване. След четири удара на човешко сърце се чу приглушен удар на камък в камък, още няколко и след това — нищо. О, богове…