„О, Котильон, никак няма да ти хареса това.“
— Е?
Телораст вдигна очи.
— Какво „е“?
— Хубава е.
— Ние сме по-хубави.
Кърдъл изсумтя.
— В момента ще трябва да не се съглася с теб.
— Добре де. Ако ти харесва тъмния убийствен тип…
— Питах дали оставаме с нея, Телораст.
— Ако не го направим, Еджуокър1 много ще ни се ядоса, Кърдъл. Не го искаш това, нали? Той и преди ни се е ядосвал, да не си забравила?
— Нямаше нужда да ми го напомняш това. Значи решено. Оставаме с нея.
— Да — отвърна Телораст. — Докато не намерим начин да се измъкнем от тая бъркотия.
— В смисъл, да ги измамим всички?
— Разбира се.
— Хубаво. — Кърдъл се просна на гръб до поломената стена и се загледа в странните звезди. — Защото искам да си върна трона.
— И аз.
Кърдъл подуши във въздуха.
— Мъртъвци. Пресни.
— Да. Но не е тя.
— Да, не е тя. — Призракът помълча малко и добави: — Не е само хубава значи.
— Не е — съгласи се мрачно Телораст. — Не е само хубава.
2.
Трябва да се приеме за даденост, че мъж, който се окаже най-могъщият на света, най-ужасният, най-гибелен чародей, трябва да има до себе си жена. Но от това, деца мои, не следва, че жена от същия мащаб има нужда от мъж до себе си.
Следователно кой иска да е тиранин?
Безплътен и полузрим, чезнещ и смътен, мъглив и разсипващ се на струйки дим, Амманас помръдваше нервно на древния Трон на Сянка. Очи като излъскан хематит се бяха приковали в мършавия мъж, който стоеше пред него. Оплешивял, ако не се броеше сиво-черната къделя над ушите и около тила на леко безформения череп. И двете вежди, съперничещи на чорлавата ивица косми в хаотичния си безпорядък, щръкнали и подскачащи в унисон с обърканото и неспокойно меле от чувства по сбръчканото лице.
Субектът мърмореше, при това не съвсем шепнешком:
— Не е толкова страшен, нали? Ту тук, ту там, ту зачезне, ту изникне, колебливо привидение на колебливо намерение, и може би колеблив интелект — най-добре да не му дам да ми отгатне мислите — изглежда строг, не, напрегнат, не, доволен! Не, чакай. Кротък. Изплашен. Не, възхитен. Но не за дълго, това е досадно. Изглежда отегчен. Богове, какви си ги мисля? Всичко друго, но не и отегчен, колкото и досадно да е това, може би, като ме гледа мене така, аз пък — него и Котильон ей там, дето е скръстил ръце, облегнал се е на стената и се подхилква — що пък за публика е той? Най-лошата, викам аз. За какво мислех? Е, добре, че мисля поне. Щото наистина мисля и може да се предположи, че и Сенкотрон прави същото, стига да приемем, разбира се, че мозъкът му не е изтекъл, щом като нищо не го държи на място освен сенки. Въпросът е, както добре ме посъветваха да си напомням, както правя в момента, въпросът е, че той ме призова. И ето ме мен, тук. Усърден слуга. Верен. Е, повече или по-малко — верен. Благонадежден. Повечето пъти. Скромен и уважителен — винаги. Поне привидно, а само привидното е важно на този свят, както и на всеки друг свят. Нали? Усмивка! Гримаса. Изглежда благонамерен. Благоприятен. Изтормозен. Навъсен. Не… надеен. Чакай, как някой изглежда „ненадеен“? Трябва да помисля за това. Но не сега, защото това не е ненадейност, това е неизбежност…
— Тишина.
— Господарю? Нищо не казах. О, я да си обърна очите настрана и да помисля над това. Нищо не казах. Тишина. Може би прави наблюдение? Да, това трябва да е. Пак се обръщаш, поглеждаш почтително и казващ на глас: Да, точно така, господарю. Тишина. Така. Как реагира той? Това да не би да е усилваща се апоплексия? Как да разбереш, с всички тия сенки? Виж, аз ако седях на този трон…
— Искарал Пъст!
— Да, господарю?
— Взех решение.
— Да, господарю? Ами, като сте решили нещо, защо просто не го кажете?
— Взех решение, Искарал Пъст…
— Нарочно го удължава. Да, господарю?
— Взех решение, че ти… — Сенкотрон замълча и като че ли прекара длан пред очите си. — Ох, майко… — измърмори и се надигна. — Взех решение, че трябва да свършиш малко работа.
— Господарю? Примигай, очите настрана. Този бог е луд. Аз служа на побъркан бог! Що за изражение изисква това?
— Върви си! Марш оттук!
Искарал Пъст се поклони.
— Да, разбира се, господарю. Моментално! — Остана на място. Завъртя глава и погледна умолително Котильон.
— Аз бях призован! Не мога да напусна, докато тоя разпенен идиот на трона не ме освободи! Котильон разбира — това там може да е насмешка, в тия ужасно студени очи — ох, защо не каже нещо? Защо не напомни на онова дърдорещо валмо дим на трона, че…