Нито пък му беше нужна помощта на Искарал Пъст — всъщност Маппо бе започнал да подозира, че „помощта“ на Върховния жрец не е толкова доблестна, колкото изглеждаше. Обикалянето из това тресавище например, пътуване, което уж трябваше да продължи само два дни, както твърдеше Пъст, което трябваше да ги отведе до морския бряг дни по-рано, отколкото ако бяха вървели по високия път. Двата дни вече бяха станали пет и краят не се виждаше. Това, което треллът не можеше да си обясни обаче, бе възможната мотивация на Искарал и оттам — на Дома Сянка — за да го бавят.
Икариум бе оръжие, каквото никой смъртен, нито бог не можеше да рискува да използва. Това, че Безименните вярваха в обратното, бе показателно както за безумието им, така и за пълната им глупост. Не много отдавна те бяха пратили Маппо и Икариум на път към Треморлор, Дом на Азат, който можеше да затвори Икариум за цяла вечност. Този плен влизаше в плановете им и въпреки че Маппо възрази и накрая дори им се противопостави, беше разбрал, дори тогава, че е разумно. Този рязък, необясним обрат бе укрепил убеждението на трелла, че древният култ е изгубил посоката си или е завладян от някоя враждебна фракция.
Искарал Пъст изведнъж изскимтя — огромна сянка се хлъзна между двамата спътници и се стопи още докато Маппо вдигаше очи. Затърси с поглед през обраслите с тежък мъх дървеса — без нищо да види, но усети все пак лъхналия студен вятър, понесъл се след… нещо. Извърна се към Върховния жрец.
— Искарал Пъст, енкар’ал живеят ли из това блато?
Дребният мъж се беше опулил. Облиза устни, езикът му загреба смазаните останки от комар и ги вкара в устата му.
— Представа нямам — отвърна и отри носа си с ръка, с физиономията на дете, хванато в някакво ужасно прегрешение. — Трябва да се върнем, Маппо Рънт. Това беше грешка. — Кривна глава на една страна. — Вярва ли ми? А как не? Пет дена минаха! Не сме прекосили тоя ръкав на блатото, това пипало на север, не, по дължината му вървяхме! Енкар’ал ли? Богове подземни, те ядат хора! Енкар’ал ли беше това? Дано. Но не. Побързай, гениалност благословена, измисли да кажеш нещо друго! — Почеса се по бялата четина на брадичката и изведнъж лицето му засия. — Могора е виновна! Нейна беше идеята! Всичко това!
Маппо се огледа объркано. Северен ръкав на блатото? Бяха отцепили на запад, за да го разберат, първият намек, че нещо не е наред, но тогава Маппо все още не мислеше ясно. Дори не беше сигурен, че оттогава мъглата в духа му се е вдигнала. Но ето, че започна да изпитва нещо, и в душата му, като пукаща жарава, заблещука гняв. Той се обърна надясно и закрачи.
— Къде тръгна? — попита сърдито зад него Пъст и побърза да го догони, мърмореше недоволно.
Треллът не си направи труд да отвръща. Мъчеше се да надмогне желанието да откъсне мършавия врат на дребосъка.
Скоро след това теренът осезаемо се заиздига, стана по-сух и отпред се появиха огрени от слънцето поляни, обкръжени с брези.
И на поляната точно пред него на огромна плоска скала се бе излегнала жена. Висока, с кожа с цвета на ситна пепел, с дълга черна коса, невързана и права. Носеше плетена ризница, лъскаво сребриста, над сива риза с качулка и гамаши от мека бяла кожа. Високи ботуши, направени от някакво животно с черна люспеста кожа, стигаха до коленете й. В колана й бяха затъкнати две рапири с кръгли ефеси.
Ядеше ябълка с кора с цвета на тъмна кръв.
Очите й бяха големи, черни, дръпнати — и се бяха приковали в Маппо с някакво апатично презрение и лека насмешка.
— О — промърмори тя. — Ръката на Ардата е намесена тук, разбирам. Изцерен от Кралицата на паяците — опасни съюзи поддържаш, Страж. — Вдигна ръка пред устните си и възкликна престорено: — Колко грубо от моя страна! Вече не си Страж. Как трябва да те наричаме сега, Маппо Рънт? Низвергнатия? — Хвърли ябълката и се изправи. — Доста имаме да си поговорим двамата с теб.
— Не те познавам — отвърна треллът.
— Аз съм Спайт6.
— О — каза Искарал Пъст отзад. — Е, отива ти, след като вече те мразя.
— Съюзниците не са длъжни да бъдат приятели — отвърна тя и погледът й пробяга с презрение по Върховния жрец. Присви за миг очи към мулето и добави: — Нямам приятели и не търся приятели.
— С това име изобщо не е чудно.
— Искарал Пъст, Хрътките се справиха добре с премахването на Дежим Небрал. Или по-точно, започвам да схващам хитрата игра, която изиграха, предвид приликата с Дерагот. Господарят ти е умен. Признавам му го.
— На господаря ми не му трябва признание от теб — изсъска Искарал Пъст.
Тя се усмихна и Маппо реши, че усмивката й е изключително красива.