Половината флота беше в това море. Под командата на Томад Сенгар, бащата на императора.
„И какво успяхме да направим дотук, прескъпи Томад? Ние, шепа съмнителни герои, приели предизвикателството на двубоя. Да се върнем у дома, пред безумния взор на твоя най-малък син, така ли?“
„Да не забравяме и пропадналите си ближни. Откъде са дошли те? Дори това не знаем. Но отнесохме ли се с тях като с отдавна изгубени родственици? Приехме ли ги с широко отворени обятия? Не, те са по-низши същества, кръвта им е омърсена от провал, от падение. Дарихме ги с презрение, макар да го наричаме освобождение.“
„Но ето, че мислех за поборниците… и за неутолимия глад на Рулад, който ни отпраща в този свят, флота след флота. Томад. Какво сторихме?“
Помисли си за последните им „гости“ долу под палубата и се появи онова предчувствие, смътно като шепот в мътилката на разбитата му, прогнила, проядена от молци душа, че може би този път са намерили някой наистина непреодолим. Някой, който просто би могъл да накара Рулад да се задави със собствената си кръв, и то неведнъж… макар че, както винаги, просто щеше да последва онзи сетен ужасен вик…
„Съграждат ни и ни рушат, и все така. Вечно.“
„А аз никога няма да видя родния дом.“
Ледерийският Командващ морската пехота Атри-преда Ян Товис, известна на войниците си с името Туайлайт7, присви гранитеносивите си очи и погледна болника. В трюма беше зловонно и влажно, пътеката над кила беше зацапана с бълвоч и слузеста тиня. Скърцане и тропот изпълваше въздуха с удара на всяка вълна по корпуса. Сенките бясно танцуваха на подскачащата светлина на фенерите.
— Вземи — каза тя. — Пий.
Мъжът я изгледа отдолу с плувналите си в червени кръгове очи, лицето му бе с цвета на китова мас.
— Да пия? — Самата дума сякаш бе достатъчна, за да го накара отново да се превие, но тя видя как здраво се бори да надделее гаденето.
— Не говоря твой език много добре. Пий. Две глътки. Почакаш, после още.
— Няма да го задържа — отвърна мъжът.
— Нищо. Две, и чувстваш по-добре. Лошо минава.
Той пое с разтреперана ръка малката бутилка от мътно стъкло.
— Цеда прави — каза Туайлайт. — Правил, преди поколения. Лошо минава.
Той глътна веднъж, после два пъти, остана неподвижен за миг, после се присви на една страна. Захрачи, закашля, пое си дъх и рече:
— Духовете да ме вземат дано, да.
— По-добре?
Той кимна.
— Пий другото. Ще остане.
Той я послуша, после се отпусна, затворил очи.
— По-добре. По-добре, да.
— Хубаво. Сега иди при него. — Посочи към носа, на двайсет крачки напред по пътеката, където на извиващата се нагоре носова греда се беше облегнала фигура. — Преда има съмнения. Поборник няма преживее пътуване. Не иска яде, пие. Отслабва. Иди при него. Ти много хвали негова сила. Ние виждаме друго. Виждаме само слабост.
Лежащият не я погледна, но бавно се надигна, седна, след това се изправи, олюляваше се.
Плю в шепите си, потърка длани и ги прокара по косата си.
А после Таралак Вийд погледна жената.
— Ето, че сега ти изглеждаш зле — каза й намръщено. — Какво ти е?
Туайлайт бавно поклати глава.
— Иди. Преда трябва бъде убеден. Иначе ще хвърлим двама ви през борда.
Воинът грал закрачи по пътеката. От двете му страни, струпани между сандъци и бурета, седяха оковани фигури. Сивокоси като пленителите си, почти толкова високи, чертите им издаваха едурска кръв. И все пак бяха тук, гниеха в собствената си мръсотия и очите им вяло проследяваха Таралак.
Гралът се наведе над Икариум и го докосна по рамото.
Икариум потръпна.
— Приятелю — заговори тихо Таралак. — Зная, че не толкова болест на плътта те е поразила така. Болест е на духа. Трябва да я надвиеш, Икариум.
Джагът седеше с прибрани до гърдите колене — поза, която напомняше на грала погребалния стил, практикуван от ерлиите. И мълчеше. А после вдигна глава, отчаяните му очи се впиха в Таралак и той промълви:
— Не мога да го направя. Не искам… Не искам да убивам никого!
Таралак потърка чело. Духове подземни, отварата на Туайлайт беше направила чудеса. „Мога да го направя.“
— Икариум. Погледни този трюм. Виж ги тези мръсни същества — на които казаха, че са освободени от потисниците си. Които повярваха, че в тези Тайст Едур е спасението им. Но не. Кръвта им не е чиста! Зацапана е — били са роби! Толкова пропаднали, не знаещи нищо за историята си, за славата на своето минало — да, знам каква слава! Но само ги виж! Що за демони са тези Тайст Едур и тяхната проклета империя? Да се държат така със същества от своята раса? А сега ми кажи, Икариум, какво ти осигурих аз? Кажи ми!