Някой застана до нея и тя не се изненада, като видя русокосата синеока вещица. Стигаше едва до рамото й, по голите й ръце се виждаха дълги възлести мускули, присъщи за човек, навикнал на тежък труд. И бяха показателни също така за силна личност. Твърда, преценяваща хладно, вероятно и недоверчива също — жилави, винаги стегнати мускули като тези говореха за вътрешна напрегнатост, за изгарящо и никога несекващо вълнение.
— Аз Перната вещица — заговори тя и Сеймар Дев чак сега забеляза колко е млада. — Разбираш мои думи?
— Разбираш ли думите ми.
— Думите ми — повтори тя. — Той учи лошо.
„Има предвид таксилианеца. Не е изненадващо. Той знае какво ще се случи, след като стане вече безполезен.“
— Ти учиш мен — каза Пернатата вещица.
Сеймар Дев се пресегна и дръпна леко сухия пръст, увиснал на шията на младата жена, а тя трепна и изруга тихо.
— Не те уча… на нищо.
— Накарам Ханради Халаг убие теб.
— И Карса Орлонг ще избие всяка проклета особа на този кораб, без окованите.
Пернатата вещица се намръщи, явно се мъчеше да я разбере, после изръмжа, обърна се рязко и се отдалечи.
Сеймар Дев отново се загледа в бурното море напред. Вещица, наистина. И то от тези, които не играят честно с духовете. От тези, които не разбират от чест. „Опасна. Ще… опита нещо. Може дори да се опита да ме убие, така, че да прилича на злополука. Възможно е да успее, а това означава, че няма да е зле да предупредя Карса. Ако умра, той ще разбере, че не е било злополука. И ще унищожи всички тези мръсни същества.“
Мислите й я стъписаха. „Срамота. Ето, че и аз започвам да мисля за Карса Орлонг като за оръжие. В ръцете ти е, ти боравиш с него — и за какво? Заради някакво въображаемо възмездие, ни повече, ни по-малко.“ Но подозираше, че някой или нещо друго вече играе тази игра. С Карса Орлонг. И точно тази загадка трябваше да проследи, докато не намери отговор. „А след това? Не допускам ли, че тоблакаят не съзнава как го използват? А ако вече го знае? Помисли над това…“
„Добре. Той го приема… засега. Но щом реши, че е време да се обърне срещу тези манипулатори, ще го направи — и те ще съжалят, че са се намесили в живота му. Да, това напълно подхожда на наглостта на Карса, на непоклатимата му увереност. Всъщност колкото повече мисля за това, толкова повече се убеждавам, че съм права. Стъпила съм на пътеката, която ще ме отведе до решаването на загадката. Добре.“
— В името на Гуглата, какво си й казала?
Сепната, Сеймар Дев се обърна и видя, че до нея е застанал таксилианецът.
— Кой? Какво? А, да.
— Внимавай — каза мъжът. Махна с мръсната си ръка пред подутото си от бой лице. — Виждаш ли това? Пернатата вещица. Не смея да отвърна с бой. Не смея дори да се защитя. Виж го в очите й — мисля, че тя самата е била бита, като дете. Така се предават тези неща, от поколение на поколение.
— Да — отвърна изненадана Сеймар. — Прав си.
Успя да докара някакво подобие на усмивка.
— Глупав бях, че се оставих да ме пленят, но това не значи, че винаги съм глупак.
— Какво стана?
— Поклонничество, един вид. Платих за превоз на един дрейк — до Руту Джелба, — опитах се да избягам от мора и повярвай ми, доста платих.
Сеймар Дев кимна. Дрейките бяха поклоннически кораби на Танно, тежки и здрави, и безопасни, освен при най-свирепите бури, и на тях винаги имаше Сънебродник на Танно или поне Мендикант8 на Танно. Никаква чума не можеше да вирее на такъв кораб — беше уместен риск, а и дрейките обикновено бяха полупразни по обратния си път.
— На разсъмване, само на два дни път от Руту Джелба — продължи таксилианецът, — ни обкръжиха чужди кораби — тази флота. Сънебродникът се опита да преговаря, а щом се разбра, че тези Едур гледат на нас като на плячка — да предложи откуп. Богове подземни, каква магия хвърлиха по него! Ужасна, въздухът чак се поболя. Той се съпротивляваше — по-дълго, отколкото бяха очаквали, както разбрах по-късно — достатъчно дълго, за да ги ужаси — но накрая падна, горкият кучи син. Едурите избраха едного от нас, мен, както се оказа, другите ги разпраха и ги хвърлиха на акулите. Преводач им трябвало, виждаш ли.
— А каква ти е професията, ако мога да попитам?
— Архитект, в Таксила. Не, не съм прочут. Боря се с живота. — Сви рамене. — Какво не бих дал да се върна към тази борба.
— Мамиш Пернатата вещица в уроците.
Той кимна.
— Тя го знае.
— Да, но засега не може да направи нищо. Тази част от флотата е с достатъчно провизии — много време още няма да спираме на суша, а колкото до кораби от Седемте града за плен, морът все пак е опразнил морето, нали? Освен това ще плаваме на запад. Засега съм в безопасност. И освен ако Пернатата вещица не се окаже по-умна, отколкото си мисля, няма скоро да започне да схваща.