— Не съм го виждал това нещо досега — измърмори Брейвън Тут. — Тази… омраза. Старата империя изобщо не беше така. Проклятие, беше тъкмо обратното. Огледай се, Банашар, ако изобщо можеш да се съсредоточиш от тая пиячка в ръката ти, и ще го видиш. Страх, параноя, затръшнати мозъци и оголени зъби. Посмееш ли да възразиш на глас тия дни, и ще се намериш разкъсан в някоя задна улица. Изобщо не беше така преди, Банашар. Изобщо.
— Довлечи един.
— Вече чух историята.
— Нима? Не седеше ли тука с мен цяла вечер?
— Не. Излязох за повече от камбана — ти така и не забеляза, мисля, че дори не вдигна глава. Ти си сюнгер, Банашар, и колкото повече се наливаш, толкова по-жаден ставаш.
— Преследват ме.
— Това го повтаряш непрекъснато.
— И ще ме убият.
— Защо? Могат просто да си седят и да чакат сам да се убиеш.
— Бързат.
— Затова те питам пак, Банашар — защо?
— Не искат да се добера до него. До Тайсхрен, разбираш ли. Всичко е заради Тайсхрен, зазидан там горе, в Твърдината на Мок. Те са донесли тухлите, но той е забъркал хоросана. Трябва да говоря с него, а те не искат да ме пуснат. Ще ме убият дори само ако се опитам. — Махна рязко към вратата. — Само да изляза, ей сега, и да тръгна по Стъпалата, и съм мъртъв.
— Проклетата ти тайна, точно това ще те убие, Банашар. Това те убива точно сега.
— Тя ме е прокълнала.
— Коя?
— Д’рек, разбира се. Червеят в червата ми, в мозъка ми, червеят, който ме яде отвътре. Та каква е историята?
Брейвън Тут почеса четината под гърлото си и се отпусна на пейката.
— Морска пехота, новобранец Мъдслингър9. Името, с което влезе, го забрави, Мъдслингър му го дадох аз. Пасва му, разбира се. Винаги им пасват. Беше корав обаче, от оцеляващите, и тая нощ е доказателство за това. Другият е Гентур. Каниец според мен, не е от моите. Все едно, разбили са се след битка със сивокожите варвари. Озовали се на Дрифт Авалий, където работата станала вече гадна. Изглежда, тия варвари през цялото време са търсили Дрифт Авалий. Е, на него живеели Тайст Андий и преди някой да може да се изплюе, почнал голям бой между тях и варварите. Гаден. Скоро Мъдслингър и другите с него влезли в боя на страната на Тайст Андий и с някой си на име Пътника. С две думи, Пътника им казал да се махат, рекъл, че той сам ще се оправи с варварите и всеки друг, който му излезе на пътя. Така и направили. Махнали се, искам да кажа. Само че ги ударил проклет щорм и спрели на един атол, където няколко месеца пили кокосово мляко и яли миди. — Брейвън Тут вдигна халбата си. — Та това разправяше Мъдслингър, докато беше трезвен, ама вече не е. Оня, Пътника, той ми е интересен… нещо познато има в него, както го описва Слингър, особено как се биел — избивал всекиго бързо, без капка пот да пролее. Толкова по-зле, че не е дошъл с тия.
Банашар беше зяпнал грамадния мъж срещу себе си. Какво му приказваше тоя? Каквото и да беше, устата му не млъкваше. Бързи пътници някакви? Битки с варвари? Беше пиян. Пиян и неясен.
— Та какво разправя тоя Мъд?
— Току-що ти казах.
— А тези Тайст Андий, Брейвън Тут? Ще ги убият…
— Няма. Виж най-високия там, с дългата бяла коса. Това е Нимандър Голит. И хубавата жена до него, тя е Фаед, първата му дъщеря. Седмината са братовчеди, сестри, братя, но водачът им е Нимандър, той е най-старият. Нимандър казва, че е първият син на Сина.
— На какво?
— На Сина на Тъмата, Банашар. Знаеш ли кой е той? Това е Аномандър Рейк. Виж ги, всичките са потомци на Рейк — внуци общо взето, освен Нимандър, който е баща на повечето, но не на всички. Сега, тука някой може и да изпитва омраза към чужденци… мислиш ли обаче, че някой ще е толкова глупав, че да погне издънките на Аномандър Рейк?
Банашар се извърна и зяпна насядалите на масата в дъното. Бавно примига и поклати глава.
— Не. Освен ако не е самоубиец.
— Точно така. Това е нещо, което би искал да знаеш, нали?
— Ако Аномандър Рейк е бил бащата на Нимандър, коя е била майката?
— А, не си съвсем сляп значи. Виждаш, нали? Различни майки, за някои от тях. И една от тия майки не е била Тайст Андий, нали? Виж Фаед…
— Виждам само тила й.
— Все едно. Аз я видях и зададох същия въпрос, който ти зададе току-що.
— Какво?
— Коя е майка ти?
— Моята ли?
— А тя се усмихна — за малко да умра, Банашар, сериозно говоря. За малко да умра. Да ми се пръснат кръвните жили в мозъка, да падна и да умра. Все едно, каза ми, че името не е от Тайст Андий, а като я гледах, половината от нея беше човешко, но пък човек не може да е сигурен в тия неща, нали? Не може.
— Не, сериозно, какво е името?
— Лейди Енви10, която била близка със самия Аномандър Рейк, и си отмъстила, като взела сина му за любовник. Мръсно, нали? Но ако е приличала на тая Фаед там, с тая усмивка, хм, завист е единствената дума — за всяка друга жена на света. Богове подземни… ей, Банашар, какво ти стана? Що така изведнъж ти призля? Бирата не е толкова лоша, не е като снощи, да речем. Виж, ако си мислиш, че пълниш чиния на масата, няма чиния, нали? И дъските са скапано изкорубени, а това значи, че ще ми потече на краката, а това много ще ме ядоса… в името на Гуглата, човече, поеми си дъх бе!