— Ти си гений, Так.
— Кажи ми нещо, дето не го знам.
— Колко искаш за всичко това?
Старецът го изгледа намръщено.
— Не ставай идиот, Фидлър. Ти спаси живота ми, двамата с Дужек ме измъкнахте от Мишия само с едно счупено бедро. Дадохте ми пари…
— Так, искахме да правиш арбалети, като стария бижутер преди тебе. Но той беше мъртъв, а ти — не.
— Няма значение. Наречи го възмездна гаранция, доживотна.
Фидлър поклати глава, бръкна в торбата си и извади истинска граната „проклетия“.
— Да видим как пасва, а?
Очите на Так лъснаха.
— О, да! После вдигни оръжието, провери баланса — виждаш ли тая скоба тук? Тя е за укрепване на прицела и изравняване на тежестта. Ръцете ти няма да се уморяват. — Стана. — Ей сега се връщам.
Фидлър кимна разсеяно. Намести гранатата в ложето на оръжието и нагласи отгоре подплатения кош. В предната част се вдигна назъбена решетка, за да попречи на снаряда да се изхлузи, когато оръжието се държи наведено надолу. Решетката, от своя страна, беше свързана със спусъка, който я смъкваше да се изравни с ложето, за да може при натискане снарядът да излети.
— Много умно, Так — измърмори сержантът.
Старецът ровеше в някакъв сандък в дъното на дюкяна.
— Я ми кажи, колко такива си направил? — попита Фидлър.
— Това е. Единственият.
— Ясно. Другите къде са?
— В кафеза над главата ти.
Фидлър погледна нагоре и видя дългия сандък, закрепен между две почернели греди.
— Колко са?
— Четири.
— Същите като тоя?
— Общо взето.
— Други?
— Много. За после. Като ги загубите тези.
— Искам четирите над мен, Так, и ще си платя за тях…
— Взимай ги, не ти искам парите. Взимай ги и гърми по хора, които не ти харесват. — Старецът се изправи и се върна при масата.
Държеше нещо, от което очите на Фидлър се ококориха.
— Богове подземни, Так…
— Преди година я намерих. Рекох си — о, да, винаги има шанс. Четири медни полумесеца ми струваше.
И тикна цигулката в ръцете на Фидлър12.
— Ограбили са те — каза Фидлър. — Това е най-грозният боклук, който съм виждал.
— Че каква разлика? Ти бездруго не ги плащаш проклетите неща!
— Прав си. Ще я взема.
— Две хиляди жълтици.
— Имам дванайсет диаманта.
— Стойност?
— Към четири хиляди някъде.
— Добре. Значи, шест за цигулката. Лъка искаш ли го?
— Защо не?
— Това са още две хиляди. Виждаш ли конския косъм? Бял е. Знаех го този кон. Теглеше талиги с боклук от храма на Гуглата в Стария горен квартал. После един ден на талигаря сърцето му се пръсна и паднал под копитата на животното. Изпаднало в паника и драснало, точно през стената със замрежените прозорци отсам четвъртия мост…
— Чакай! Оня голям преден прозорец? Четвърти мост?
— Фасадата на склада за новобранци, да…
— Точно! Старият храм…
— И няма да повярваш кой стоял там с половин дузина скапани новобранци, когато побърканият кон връхлетял в помещението…
— Брейвън Тут!
Так кимна.
— А той да вземе да се обърне, само го погледнал и го фраснал с юмрук точно между очите. Животното рухнало на място. Само че да вземе да падне върху крака на едно от хлапетата, счупил го и оня да почне да врещи. После, без да му обръща внимание, старши сержантът се обърнал към опуления интендант — заклевам се, това го чух лично от новобранците — и вика: „Тия жалки мийр-рати се връщат в Ашок и се зачисляват в полка им. Погрижи се да получат мехове, които не текат.“ И поглежда заека със счупения крак и му вика: „Името ти вече е Лимп13. Не е много творческо, знам, но това е. Ако не можеш да чуеш смеха на Гуглата, е, аз го чувам.“ Та оттам ми е тоя конски косъм.
— Две хиляди жълтици? За лъка?
— С такава история — да. Добра сделка.
— Готово. Хайде, сваляй го тоя кафез — сандъкът не ми трябва. Ще ги окача на гърба си.
— Без пружини са, както и тоя.
— Ще им сложим. Тетиви имаш ли?
— По три за всеки. Макетите искаш ли ги?
— Абсолютно. Нося и острилки и подпалвачки в тази торба, тъй че давай да ги заредим, да проверим тежестта и каквото още трябва. Но по-бързо.
— Фидлър, тук вече никак не е хубаво, знаеш ли? Особено тази нощ. Мирише на стария Миши.