— Защо?
— Защото така.
— За първи път в цялата ми кариера в Малазанската империя наистина ми се ще да удуша войник.
— Съжалявам.
— Престани да повтаряш това име2!
— Не е име. Дума е.
Ръцете на сержанта се свиха в юмруци.
Ботъл замълча. Зачуди се дали Стрингс наистина може да го удуши.
Стигнаха до билото. На трийсетина крачки оттатък уикската вещица и вещерът бяха подредили кръг от ръбести камъни и седяха с лице един срещу друг.
— Пътуват — рече Ботъл. — Нещо като Сънебродството, като Танно. Усещат ни, че сме тук, но много смътно.
— Предполагам, че не трябва да стъпваме в тоя кръг.
— Освен ако не се наложи да ги измъкнем.
— Защо?
— Ако нещата се объркат. Ако изпаднат в беда.
Приближиха се.
— Какво те накара да влезеш в армията, Ботъл?
„Тя настоя.“
— Баба ми си помисли, че ще е добре. Тъкмо беше умряла, разбираш ли, и духът й беше, хм, малко превъзбуден. Заради нещо. — „О, измъкни се от това, Ботъл!“ — Беше почнало да ми омръзва. Не ме свърташе. Продавах кукли на водачи и моряци на кейовете…
— Къде?
— В Джакатан.
— Какви кукли?
— От тия, дето ги харесват Щормогоните. Усмиряващите.
— Щормогоните? Богове подземни, Ботъл, не мислех, че нещо може да свърши работа с тях напоследък. От години.
— Куклите не действат винаги. Но понякога вършат работа. Което е по-добро от повечето изкупителни жертви. Както и да е, изкарвах добри пари, но като че ли не ми стигаше…
— Случайно да изпита студ изведнъж?
Ботъл кимна.
— Нормално. След като са отишли там.
— А къде е то?
— През портите на Гуглата. Всичко е наред, сержант. Наистина. Те са доста повратливи и стига да не привлекат неуместно внимание…
— Но… защо?
Ботъл го погледна накриво. Сержантът беше пребледнял. Нищо чудно. Онези проклети призраци в Рараку му бяха размътили ума.
— Търсят… хора. Мъртви.
— Сормо Е’нат?
— Предполагам. Уикци. Измрелите на Кучешката верига. Правили са го и преди. Не ги намират… — Спря, щом покрай каменния кръг лъхна мразовит вятър. Земята изведнъж се покри със слана. — О, това не е добре. Ей сега се връщам, сержант.
Ботъл затича напред, после скочи в кръга.
И изчезна.
Или по-скоро реши, че е изчезнал, защото не беше вече на Лато Одан, а бе нагазил до глезените в гниещи трошащи се кости, с бледосиво небе отгоре. Чу се писък. Ботъл се обърна към звука и видя три фигури, на трийсетина крачки. Нил и Недер, а срещу тях — ужасно привидение, и тъкмо този оживял мъртвец надаваше писъците. Двамата млади уикци се бяха присвили от страх и трепереха пред ужасяващата му тирада.
Език, непонятен за Ботъл. Той загази към тях, прахта от стрити кости се вдигаше на облачета с всяка стъпка.
Мъртвецът изведнъж протегна ръце напред, сграбчи двамата уикци, вдигна ги във въздуха и ги разтърси.
Ботъл затича напред. „И като стигна там, какво правя?“
Съществото изръмжа, запокити Нил и Недер на земята, после изведнъж изчезна сред облаци прах.
Той стигна до тях, когато вече се изправяха. Недер кълнеше на родния си език и тупаше прахта от туниката си. Изгледа го сърдито през рамо, щом се приближи.
— Какво искаш?
— Помислих, че сте в беда.
— Нищо ни няма — сопна се Нил, но юношеското му лице изглеждаше смутено. — Можеш да ни връщаш, маг.
— Адюнктата ли те изпрати? — попита ядосано Недер. — Няма ли да ни оставят на мира?
— Никой не ме е пращал. Със сержант Стрингс… просто вървяхме насам и…
— Стрингс? Фидлър искаш да кажеш.
— Нали уж трябваше да…
— Не ставай идиот — прекъсна го Недер. — Всички го знаят.
— Не сме идиоти. Явно не ви е хрумвало, че може би самият Фидлър иска да е така. Иска вече да го наричат Стрингс, защото старият му живот свърши, а със старото име се връщат лоши спомени, пък той има доста такива.
Уикците замълчаха.
След още няколко крачки Ботъл попита:
— Онзи мъртвец от Уик ли беше? Някой от мъртвите, дето ги търсите ли?
— Твърде много знаеш.
— От тях ли беше?
Нил изруга тихо и отвърна:
— Майка ни.
— Вашата… — Ботъл замълча.
— Казваше ни да престанем да хленчим и да порастем — добави Нил.
— Това го казваше на теб — сопна се Недер. — На мен казваше да…
— Да си вземеш мъж и да забременееш.
— То беше само съвет.
— Даден, докато ви разтърсваше ли? — попита Ботъл.
Недер се изплю в краката му.
— Съвет. Нещо, по което може би трябва да помисля. Освен това не съм длъжна да те слушам, войник. Ти си малазанец. Отдельонен маг.
— Но и този, който язди нишки на живот — изтъкна Нил.
— Малки. Това го правехме още като деца.
Ботъл се усмихна на думите й. Тя го забеляза.