Останалото вече не беше особено трудно, не и когато си се родил в този град, а и бездруго нямаш какво да губиш. Бейлис каза, че стаята била на партера откъм гърба на сградата, тъй че ние минахме в задния двор през мазето три къщи по-нататък, прескочихме дъсчените огради, които разделяха един куп боклук от друг, докато накрая се добрахме до прозореца, който ни трябваше, и се вмъкнахме вътре. Никой не ни видя. Или пък, ако все пак ни бяха видели, бяха решили да си траят. Ето какво местенце си беше.
В широкия колкото пръст лъч на джобното фенерче успях в тъмнината да откроя един диван, евтино кресло, бюфет и бюро. За обзаведена стая под наем, обстановката тук носеше белезите на лично присъствие, което пасваше с онова, което беше предположил Бейлис. Съществували са моменти, в които Ричи Коул е пожелавал нещо повече от най-елементарните човешки удобства, които трудно можеше да очаква в квартал като този.
Във вградения гардероб висяха някакви дрехи: тренчкот, плътно дънково яке и няколко ризи от груба материя. В единия ъгъл се виждаха чифт стари рибарски ботуши до над коленете и едни износени туристически обувки. В шкафа имаше бельо и няколко спортни фланелки, но нищо, което би подсказало, че Коул съвсем не е бил онова, за което се е представял.
Мястото, където открих отговора, беше бюрото. За всеки друг той не би имал никакъв смисъл, но за мен това наистина беше отговор. Ужасен, вледеняващ отговор, който сякаш ме връхлетя като облак, който смазваше и разкъсваше, докато си помислих, че всеки момент ще се пръсна.
Коул притежаваше един съвсем обикновен евтин фотоалбум. В него можеха да се видят обичайните снимки на какво ли не — от пивоварната Фокинг до моста Сан Франциско; снимки на Коул с разни момичета, на други момичета с други момчета, или просто на сами момичета — по подобие на хиляди други моряци, които се опитват да поддържат визуално подобие на живота.
Но още на първите няколко страници от албума юмрукът се заби в стомаха ми, тъй като на тях беше Коул отпреди много време, седеше на една маса в някакъв бар, отзад се виждаха няколко типа от ВВС, от едната му страна стояха двама редници от Осма ескадрила, а от другата… Там, до Ричи Коул, беше Велда.
Прекрасна, с черни гарванови коси, вързани на дълга конска опашка, гърдите й, изпълнили до краен предел роклята без ръкави, сякаш заплашваха всеки момент да се освободят. Устните й бяха нарочно навлажнени, а усмивката й — преднамерено лукава. Единият от редниците я гледаше с нескрито възхищение.
Бейлис прошепна:
— Какво ще кажеш, Майк?
Аз поклатих мълчаливо глава и отгърнах един лист.
— Нищо.
Няколко страници по-нататък се появи отново. На едната снимка стояха пред някаква кръчма заедно с един войник и момиче в униформата на WREN1, а на другата — до останките на разрушена от бомби сграда. До нея беше застанал същият войник, но момичето беше друго. В този албум нямаше нищо необичайно. Снимките вътре бяха сложени там отдавна. Както и писмата. Шест от тях бяха от 1944 година, адресирани до Коул, виждаше се номерът на някаква пощенска кутия в Ню Йорк и въпреки че съдържанието им беше съвсем безобидно, от него личеше, че двамата ги свързваше трайно познанство. Там беше и името на Велда, смешното „В“, което тя изписваше, зеленото мастило, което винаги използваше, и независимо от съзнанието, че по онова време дори не бях подозирал за съществуването й, омразата, която в момента изпитвах към Коул, беше болезнена. Радвах се, че е мъртъв, но ми се искаше да съм го убил аз. Поех дъх, задържах го за момент, после бавно издишах и вече не беше чак толкова зле.
Усетих, че Бейлис ме докосва по ръката и казва:
— Добре ли си, Майк?
— Разбира се.
— Намери ли нещо?
— Нищо съществено.
Изръмжа под нос.
— Задръстил си се с боклук.
— Това си е мой специалитет — съгласих се аз. — Хайде да се махаме оттук.
— Ами онези пистолети? Куфарът му трябва да е тук някъде.
— Не ни трябват. Да тръгваме.
— Значи си открил нещо. Би могъл да задоволиш любопитството ми.
— Добре — казах аз. — Излезе, че Коул и аз сме имали общ приятел.
— Това има ли някакво значение?
— Може би. Сега да изчезваме.
Той излезе пръв, аз го последвах и спуснах прозореца. Минахме по същия път, прехвърлихме се през дъсчените огради, които бяхме прескочили и на идване — първо Бейлис, подбутван от мен, и след него аз. Точно прехвърлях последната, когато внезапно до ръката си чух хрущене на дърво, а после почувствах как нещо подръпна ръкава ми към гредата. В този момент инстинктът и мигновената реакция ме сграбчиха отново и аз се строполих върху Бейлис, като в същото време измъкнах 45-калибровия и без дори да мога да се ориентирам откъде идваха безшумните изстрели, аз гръмнах с оглушителния трясък на този тежък мускет, който раздра нощта и с отекващ тътен извести на целия свят, че птичката е жива и има зъби.