Когато Кастило се качи на предната седалка на джипа, до агента, искаше да попита къде отиват, но агентът заговори в микрофона на ревера:
— Тръгваме от „Търгуд“ към „Айзенхауер“ — докладва той — с дон Жуан, Линдбърг20 и Англичанчето. Съобщете на Голямото око. Приблизително време на пристигане 15:15.
— Чарли — обади се Торине, — защо ми се струва, че има нещо подигравателно в кодовото ти име, докато Англичанчето е много подходящо за Бритън, както и Линдбърг за мен?
— Защото си прекалено тъп, за да го разбереш, но вас все такива ви подбират в авиацията.
— Аз какво да правя, докато вие двамата сте с Монтвейл?
— Отваряй си очите и ушите, може да научиш нещо полезно.
— Трябва ли да присъствам?
— Трябва — отсече Чарли.
ЧЕТИРИ
Кабинета на директора
На Националното разузнаване
Сграда „Айзенхауер“
Вашингтон, Окръг Колумбия
15:15, 10 Август 2005
Кабинетът на посланик Чарлс У. Монтвейл в сграда „Айзенхауер“ не бе особено впечатляващ за човек с толкова власт, наречен от медиите Новия цар на разузнаването. Състоеше се от две малки, оскъдно обзаведени, стаи и първото, което хрумна на Кастило, когато го видя, бе, че е дори по-малък от кабинета на секретаря на Вътрешна сигурност, Матю Хол.
Имаше причина да е така. И Монтвейл, и Хол имаха значително по-големи и много по-богато обзаведени кабинети на други места. Основната цел на офисите им в „Айзенхауер“ бе да има къде да чакат и приемат обаждания, докато президентът намереше време да ги вмъкне в натоварената си програма.
Членове на кабинета, като секретар Хол, както той веднъж бе признал на смях пред Кастило, не можели да си позволят да седят бездейни и да чакат пред Овалния кабинет също като прегрешили ученици, привикани в кабинета на директора заради поредната лудория. Това не влияеше никак добре на имиджа им.
Кастило се изненада, че Монтвейл не го накара да чака. Секретарката му — по-точно казано изпълнителната асистентка, всъщност както и да я наричаше — се приближи до кабинета на Монтвейл и отвори вратата в мига, в който те влязоха от коридора.
— Подполковник Кастило и още двама господа са тук — обяви тя.
Кастило не чу отговор, но след секунда секретарят повиши глас:
— Влизайте, господа.
Кастило влезе пръв и усети как рефлексът на Павлов се връща и го подтиква изключително успешно да козирува и изреве: „Подполковник Кастило се явява по ваша заповед, господине!“
— Добър ден, господин посланик — поздрави Кастило.
— Здрасти, Чарли — отвърна Монтвейл.
Кимна на Торине.
— Как сте, полковник?
След това погледна Бритън.
— Много добре — подхвърли с усмивка той. — Розово, жълто и синьо се връзват. Само че хората не си представят подобно облекло, когато се каже агент от Тайните служби.
— Аз наблягам на тайното в Тайните служби, господин посланик — обясни Бритън.
— По скалата от едно до десет, Бритън — продължи сериозно Монтвейл, — какви са шансовете във Филаделфия да бъде детонирана атомна бомба?
— Нула цяло нула нула едно, господин Посланик — отвърна без капка колебание Бритън.
— Този отговор ми се струва заучен.
— Очаквах подобен въпрос, господин посланик.
— Подполковник Кастило ли те предупреди да очакваш подобен въпрос?
— Не. Но не предполагах, че искате да ме видите, за да обсъдим начина ми на обличане.
— Сега вече ми е ясно защо подполковник Кастило те харесва — отвърна Монтвейл. — Ти си точно толкова наперен всезнайко, колкото е и той. Искам да помоля двама ви с полковник Торине да излезете за малко. Може би няма да е съвсем за малко, но се налага да поговоря насаме с подполковника. Кажете на Джоан да не ме свързва с никого, освен с президента, и да ви направи кафе.
— Добре, господине — отвърна Бритън. — Благодаря.
— Благодаря, господин посланик — обади се и Торине, обърна се и последва Джак навън.
Монтвейл изчака да затворят вратата.
— Чарли, надявам се, разбираш колко много зависи от твоята преценка и преценката на Бритън относно заплахата от САБД.
20
Чарлс Линдбърг — американски пилот, прелетял сам разстоянието от Ню Йорк до Париж през 1927 година — (Б.пр.)