— Джин. Мажа, тъмна, цилиндрична бутилка.
— Не. Никога не съм го чувала. Какво ще кажеш за „Бийфийтърс“?
— Чудесно. Нека е „Бийфийтърс“.
— Пак двоен?
— Разбира се.
— И ледът остава?
— Да.
— Вермут?
— Не мисля.
— Маслинка, лук или лимон?
Хънт се усмихна.
— Сглобявал съм авиомодели с по-малко упътвания.
Тя не се засегна и му върна усмивката.
— Просто се опитвам да го направя както трябва, миличък. Пиячите на джин понякога са адски претенциозни.
— Чувал съм. Не съм от тях.
— Радвам се. Сега ще дишам малко по-леко. — Тя отстъпи две крачки встрани, напълни чашата с лед и после наля джин до ръба направо от бутилката. — Е, накъде летиш утре? — попита, поставяйки питието му върху салфетката.
— Индианаполис.
— Хубав град. Много дружелюбни хора.
— Виж това ще ми се отрази добре.
— Ще се убедиш, че е така. — Тя отиде до средата на бара, почука по плота и извика: — Последни поръчки, господа.
През следващите няколко минути бе ангажирана с допълване на чаши и бъбрене с останалите клиенти, преди да се върне и да застане отново пред Хънт.
— Още едно? Последен шанс.
— Разбира се.
Тя пак напълни чашата му до ръба и протегна ръка:
— Приятно ми е, Адриен.
— Така си и мислех — пое я той. — Аз съм Уайът.
— Харесва ми името ти. Падам си по онази история в Тумстоун7, дори ходих да го посетя през отпуската преди три години. Нали не те притеснявам с приказките си?
— Не.
— Сигурен ли си?
— Напълно.
— Иначе веднага преставам.
— Нали току-що казах, че нямам нищо против.
— Така е, чух те.
— Ето, виждаш ли.
— Та значи, откъде си?
— Сан Франциско.
— И това не е много дружелюбен град, така ли?
— Зависи — сви рамене Хънт. — Понякога е по-хладен, отколкото си мислят хората. Защо питаш?
— Току-що спомена, че малко дружелюбност ще ти се отрази добре. Та реших, че напоследък ти е липсвала.
Хънт прокара пръст по ръба на чашата си.
— Последната седмица ми беше напрегната. — После реши, че няма какво да крие, и допълни: — Един от служителите ми загина при задача, на която аз го бях изпратил.
— О, боже. Това е ужасно!
— Да. Така е. — Той помълча. — Предполагам, че просто ми дойде в повече.
— Не се учудвам. Все пак стават подобни злополуки.
— Не става дума за злополука. Аз съм частен детектив, а той беше убит.
Разкритието я накара да се отдръпне леко назад, закривайки устата си с длан.
— О, Уайът, толкова съжалявам. Горкичкият, кой знае какво ти е.
— Да. — Той въздъхна, отпи от джина и се насили да се усмихне. — Нали не те притеснявам с приказките си? Иначе веднага спирам.
Тя го потупа по ръката.
— Няма проблем, миличък, давай, излей си душата.
— Та сега съм тръгнал за Индианаполис, за да се помъча да открия някакви улики относно убиеца му. Жената, която обичам, смята, че постъпвам като пълен глупак.
— От къде на къде? Извини ме за секунда… — Мъжът, седящ най-близо до Хънт, бе станал и се канеше да си върви. — Благодаря, скъпи — махна му с ръка тя. — До следващия път, приятни сънища! — След като се сбогува с него, се обърна отново към Хънт. — И така, защо ще си глупак заради онова, което правиш?
— Защото може да се окаже опасно. А аз се чувствам длъжен да го сторя.
— Бил е твой служител и сега се чувстваш отговорен?
— Да. Може да звучи тъпо, но е така.
— На мен не ми звучи тъпо.
— Кажи го на Тамара.
— Тамара? Направо съм влюбена в имената ви! Не помня да съм срещала някоя Тамара досега. Уайът и Тамара, представям си каква чудесна двойка сте.
— Може би не за дълго. Тя смята, че я предавам. Не знам, може и наистина да е така. Обичам я, но трябва да свърша това.
Останалите двама клиенти също допиха чашите си, оставиха бакшиш и получиха пожелания за лека нощ от Адриен. Когато си тръгнаха, тя заобиколи бара, придърпа едно столче и седна до Хънт.
— Нека сега и аз ти разкажа една история, Уайът, а после ще изритам сладкия ти малък задник оттук. След събитията на единайсети септември моят съпруг, Мат, реши да постъпи в армията. Как ли не се мъчих да го разубедя, но той не искаше и да чуе. Чувствал, че е негов дълг. Е, накрая замина. Естествено, изпратиха го в Ирак и естествено, там го убиха.
Тя си пое дълбоко дъх и издиша тежко.
— Единственото, което мога да ти кажа сега, е, че ако се беше върнал, щях да му простя. Нямаше дори да се замисля. Просто щях да се радвам, че е пак при мен. А толкова го мразех, когато замина, дори известно време след това, но той просто си беше такъв и никога не съм съжалявала, че е мъжът, когото съм избрала да обичам. И бих го направила отново, кълна се.
7
Уайът Ърп (1848–1929) е един от участниците в прочутата престрелка в О. К. Корал в гр. Тумстоун, щата Аризона, през 1881 г. — Б.пр.