Тя взе чашата на Хънт, поиска му мълчаливо съгласие и след като той кимна, отпи сериозна глътка.
— Човек трябва да върши онова, което се чувства длъжен, миличък. Не я оставяй да ти обърне гръб и ти също не го прави. Обади ѝ се. Не я изпускай, по дяволите. — И като се наведе, лепна една бърза целувка на бузата му. — А сега ставай и се омитай от бара ми, Уайът. Сладки сънища и на теб!
Стаите за разпит, разположени в непосредствена близост до офисите на отдел „Убийства“, напомняха по размер килери и в тях едва се събираха малка маса и три стола — по един от едната страна и два от другата. Преди десетина години ченгетата от отдела ги бяха построили сами, предпочитайки да изразходват средствата от бюджета за заплащане на собствения си извънреден труд, вместо да ги пилеят за фирми изпълнители към градската управа, които вероятно бездруго щяха да се справят мудно и през пръсти.
За съжаление, импровизираното изпълнение, което се получи, също страдаше от известни недостатъци. Така например видеокамерите, монтирани на нивото на тавана, трябваше да записват както гласа, така и лицето на разпитвания, неговите жестове и изражения по време на разговора. Но ъгълът от тази височина бе толкова остър, че се хващаше само темето на заподозрения и записът на практика ставаше безполезен.
Степента на изолация и вентилация също така варираше, от недостатъчна до несъществуваща. В резултат аудиозаписите не само бяха трудни за разбиране, но и създаваха конфузни ситуации, когато в тях понякога се чуваха нецензурни или политически некоректни реплики от инспекторите по адрес на задържаните. Или пък обратното.
И накрая, стаичките бързо се превръщаха в сауни, ако в тясното пространство влизаха по двама полицаи — тогава сборът от три тела не само повишаваше температурата, но често създаваше и специфичен аромат, ако разпитваното лице бе с по-съмнителна хигиена.
Именно такова лице бе двайсет и четири годишният мъж от латиноамерикански произход на име Хесус Чавес, известен още като Чуй Шавес, който в момента очакваше в една от стаичките завръщането било на Девин Джул, било на Сара Русо. Те първоначално бяха започнали разпита съвместно, но след петнайсет минути съчетанието от убийствена жега и воня — Чуй очевидно не се бе къпал поне от две седмици, ако не и повече — бе наложило тактическо отстъпление. Сега те се редуваха да влизат поединично, като това продължаваше от около час.
В Сан Франциско бе 10:15 вечерта.
Джул погледна часовника си, пое дълбоко дъх и отвори вратата. Отвътре го лъхна аромат, който му напомни на кофите за смет пред „Ориджинал Джо“.
— Е, Чуй, как я караш? Готов ли си да ни кажеш нещо?
— Ей, човече, казах ви всичко, което знам. Никого не съм застрелвал. Онзи си беше мъртъв на земята, когато стигнах до него.
— Да, но си го ограбил.
— Само му взех портфейла. Той вече нямаше нужда от него, нали?
— И мобилния телефон.
Повдигане на рамене.
— Все същото.
— Проблемът, Чуй, е, че си бил точно на местопрестъплението, когато са гръмнали господин Орлов, и си се облагодетелствал от смъртта му. Откъде да знаем, че не си имал предварителна уговорка със стрелеца и не сте нагласили всичко заедно?
— Какво, с някакъв таксиджия? Хайде, стига! И как точно съм го направил?
— Не знам, Чуй. Тъкмо за това си говорим. Искаме да ни разкажеш за таксито.
— Идея си нямам откъде се взе. Просто си седях и отмарях. На това място понякога вечер минават хора, хвърлят ти по нещо, колкото да залъжеш глада.
— Значи просто си седеше?
— Именно. И тогава таксито спря до тротоара и прозорецът се смъкна.
— Предният прозорец?
— Да.
— Предният пътнически прозорец?
— Същият.
— Имаше ли вътре друг освен шофьора?
— Не видях да има нито отпред, нито отзад. — Младежът направи сложен жест с рамене. — Просто такси, спиращо да вземе някого от ресторанта. Случва се постоянно.
— И вътре имаше само един човек?
— Така ми се стори.
— Добре, как изглеждаше?
— Cabron8 — извъртя очи Чуй. — Да не би да съм видял?
— Точно това те питам. Видя ли?
— Вече обясних, просто си седях на тротоара и си гледах работата. Това правех.
— Ето кое ме притеснява, Чуй. — Джул вкара малко повече острота в тона си. — Казваш, че си седял там и си си гледал работата. Но всъщност това означава, че не си правел нищо. Не е като да си играл видеоигра или нещо подобно. Не си случайно фен на судоку, нали?