— Искаш ли да се прибереш у дома?
— Повече от всичко, но не знам дали ще мога. При положение че сме толкова близо.
— Същото каза и на тръгване, помниш ли?
— Сега сме още по-близо.
— Моля те, пази се. Не искам да пострадаш.
— Това не влиза в плана.
— Да, но сякаш се случва, не ти ли се струва?
— Всичко е вътре в мен. Мога да го преодолея.
— О, разбира се. Ти можеш да преодолееш всичко, просто си такъв. Но ако усетиш, че силите те напускат, ще ми направиш ли една услуга? Звънни ми пак. Когато и да е.
— Добре.
— Обещаваш ли?
— Обещавам.
Оставаха още няколко минути до тръгването му за срещата с Лин. Вече напълно отказал се от опитите да заспи, той реши да се обади на отец Бернард. Чисто физическите симптоми — сърцебиене, задъхване — бяха поотслабнали след разговора с Тамара. Сега въпреки периодично проблясващите светлинки и общата отпадналост той се чувстваше достатъчно зареден с енергия, за да избута остатъка от деня, каквото и да донесеше той.
За негово облекчение, свещеникът си беше вкъщи и вдигна веднага. След като му предаде накратко събитията от последната им среща насам, Хънт го попита дали е успял да се сети за свои енориаши, с които Кевин да е имал по-близки отношения. Краткият отговор беше „не“.
— Но научих нещо друго — каза Бернард. — Съвсем дребна подробност, дори не знам дали ще ти е от полза.
Хънт се опита да запази спокоен тон въпреки надигналото се в гърдите му вълнение.
— Всяка информация е добре дошла, отче.
— Е, както споменах, не е кой знае какво, но тук има човек на име Джо Фелан, един от онези, за които баща ти вършеше дребни ремонти навремето. Попитах го, както ти ме помоли, дали не е чувал нещо за него след отпътуването му за Тексас. Той отначало ме изгледа учудено, а после ми каза, че Кевин изобщо не се е местил в Тексас.
— А къде тогава?
— В Мексико.
Нещо в сърцето на Хънт изведнъж трепна, казвайки му, че това е истина. То обясняваше липсата на социална осигуровка, пълното изчезване от пейзажа. И което бе още по-важно, оставяше отворена възможността баща му да е още жив.
Сред поредния и ненужен прилив на адреналин, предизвикал ново бучене в ушите му, гласът на Бернард продължаваше да нарежда в слушалката:
— Казал на Джо, че с две дела за убийство зад гърба си просто не смятал, че в Америка има шансове за нормален живот. Където и да отидел, полицията щяла да търси първо него за всяко престъпление. Изгубил вяра в правосъдната ни система, и не без основание. Затова решил да започне начисто там, където никой не го познава и той не познава никого.
— Ами писмото, което ми е написал? — попита Хънт в отговор на неканената мисъл, изплувала в главата му. Трябваше да се изправи пред вероятността баща му да е излъгал относно ходенето си в Тексас — а тогава и останалата част от писмото също можеше да е лъжа.
— Нямам представа. Помня, че ми го даде заедно с кутията със снимки съвсем скоро след като го пуснаха от затвора. Може после да е обмислял известно време предложението, да е решил, че в крайна сметка не се интересува чак толкова от работата в Тексас, и да е поел в друга посока.
Хънт реши да не избързва със съжденията, казвайки си, че такъв вариант действително е правдоподобен. Затова попита:
— Този господин Фелан спомена ли някакво конкретно място в Мексико, където да е отишъл?
— Аз самият го попитах същото.
— И?
— Съжалявам. Знам, че няма да останеш доволен от отговора, но не помни.
По пътя към редакцията Хънт постепенно се обнадеждаваше, че информацията на отец Бернард може в крайна сметка да се окаже добра новина, която да ги изведе от задънената улица. Изобилието от резултати в информационната система по-рано го бе обезсърчило да търси по конкретни параметри. Разбира се, бе опитал да стесни извадката по възраст или в рамките на щата Тексас, но тя пак бе твърде обширна за проследяване.
Естествено, по света имаше безброй хора с това име и несъмнено повечето от тях живееха в Щатите, но той бе склонен да се обзаложи, че в Мексико нямаше да се окажат повече от няколко стотици. След като ги пресееха и по възраст, както бе сторила Лин при търсенето на Сюзън Пейдж, бройката щеше да намалее още. Колко Кевин-Карсъновци на шейсет и три години, родени през януари 1948, без активен номер на американска социална осигуровка, можеха да живеят в Мексико?
Отговорът, както се оказа, бе — само един.
24
В Сан Франциско, Тамара прекарваше един не особено ведър ден.
Седнала в тясната кухничка посред мрачния следобед, тя пиеше четвъртото си кафе от сутринта. Дядо ѝ, както в повечето съботи, бе отишъл да играе петанк9 с приятелите си, а Мики бе излязъл още призори да обикаля пазарите за продукти, тъй че тя бе останала сама в апартамента, борейки се с новите си грижи и тревоги.