— Малко вероятно. Той е дълбоко и техните пасивни сонари не са толкова добри като нашите. Условията в океана също са неблагоприятни. Вятър от двадесет възела на повърхността може да попречи на сонара, дори и толкова дълбоко.
— Трябва да го предупредим — адмирал Уайт погледна към военната карта. — Без да използваме акустични средства.
— Как, по дяволите, ще стане това? Не можете да достигнете толкова дълбоко с радио — отбеляза Райън. — Дори и аз знам това. Боже, този приятел е пропътувал четири хиляди мили и сега ще го убият точно пред целта му.
— Как да се свържем с подводницата?
Капитан Баркли се изправи.
— Господа, не се опитваме да се свържем с подводница, опитваме се да се свържем с човек.
— Какво имате предвид? — попита Хънтър.
— Какво знаем за Марко Рамиус? — очите на Баркли се присвиха.
— Той е каубой, типичен командир на подводница, мисли си, че може да ходи по водата — каза капитан Карстеърз.
— Който е прекарал по-голямата част от службата си на щурмови подводници — добави Баркли. — Марко си е заложил живота, че може да се промъкне в американско пристанище незабелязан от никого. Ще трябва да посмачкаме тази негова увереност, за да го предупредим.
— Първо трябва да говорим с него — каза рязко Райън.
— Така и ще направим — усмихна се Баркли, след като мисълта напълно се оформи в съзнанието му. — Той е бивш командир на щурмова подводница. И все още си мисли как да атакува своите врагове и как го прави един командир на подводница?
— Как? — настоя Райън.
Отговорът на Баркли беше очевиден. Обсъждаха идеята му още един час, после Райън я предаде във Вашингтон за одобрение. Последва бърз обмен на техническа информация. „Инвинсибъл“ трябваше да направи срещата на дневна светлина, а за това нямаше време. Операцията беше отложена с дванадесет часа. „Поджи“ се присъедини към „Инвинсибъл“ и стоеше като хидроакустичен часовой на двадесет мили на изток. Един час преди полунощ ELF предавателят в Северен Мичиган предаде съобщение: „G“. Двадесет минути по-късно „Далас“ се приближи към повърхността, за да получи заповедите си.
ТРИНАДЕСЕТИ ДЕН
15 декември, сряда
„Далас“
— Лудия Иван — извика Джоунс отново, — обръща наляво.
— Добре, пълен стоп — заповяда Манкузо, държейки в ръка заповедите си, които препрочиташе от часове. Не беше доволен от тях.
— Пълен стоп, сър — отговори рулевият.
— Пълен назад.
— Пълен назад, сър. — Рулевият изпълни командата и се обърна с въпросителен израз на лицето.
Навсякъде на „Далас“ екипажът чу шум, прекалено силен шум в момента, в който тарелковият клапан се отвори и изпусна пара към витлата на задната турбина, опитвайки се да завърти перката в обратната посока. Това мигновено предизвика вибрации и кавитационни звуци в задната част.
— Рулят докрай надясно.
— Рулят докрай надясно, сър.
— Командире, тук офицерът на сонара, кавитираме — каза Джоунс по интеркома.
— Много добре, офицер на сонара! — отговори Манкузо остро. Той не разбираше новите си заповеди, а нещата, които не разбираше, го вбесяваха.
— Скоростта намалена на четири възела — докладва лейтенант Гудмън.
— Рулят в средата на кораба, пълен стоп.
— Рулят в средата на кораба, сър, пълен стоп — отговори веднага рулевият. Не искаше капитанът да му крещи. — Сър, рулят ми е в средата на кораба.
— Господи! — каза Джоунс в залата със сонарите. — Какво прави капитанът?
Манкузо беше в залата със сонарите след секунда.
— Все още завиваме ляво на борд, капитане. Той е зад нас заради завоя, който направихме — отбеляза Джоунс възможно най-безразлично. Манкузо забеляза, че това се доближаваше до обвинение.
— Подплашваме дивеча, Джоунси — каза Манкузо спокойно.
Ти си шефът, помисли си Джоунс, който беше достатъчно умен да не каже нищо друго. Капитанът изглеждаше сякаш щеше да отреже главата на някого, а Джоунс току-що се беше възползвал от толерантността, която му се полагаше за месец напред. Той включи слушалките си към контакта на буксирната антена.
— Шумовете от мотор намаляват, сър. Той намалява скоростта. — Джоунс млъкна за момент. Трябваше да докладва и остатъка. — Сър, предполагам, че ни е чул.
— Той трябваше да ни чуе — каза Манкузо.
„Червения октомври“
— Капитане, вражеска подводница — каза бързо мичманът.
— Вражеска? — попита Рамиус.
— Американска. Трябва да ни е следила и е трябвало да завие, когато и ние завихме, за да избегне сблъсък. Със сигурност е американска, с широк ляв нос, разстояние — под километър, мисля. — Той подаде слушалките на Рамиус.