— Забравихте политическата обработка — обади се Камаров.
Райън се засмя.
— Лейтенанте, някъде в бъдещето някой ще ви дръпне настрана, за да ви обясни как действа държавата ни. Ще са необходими не повече от два часа. След това вие веднага ще започнете да ни обяснявате къде бъркаме — целият свят го прави, защо не и вие? Но аз не мога да го направя сега. Повярвайте, ще ви хареса вероятно повече, отколкото на мен. Никога не съм живял в страна, която не е свободна, затова може би не харесвам родината си, колкото би трябвало. Но засега имаме друга работа.
— Правилно — подкрепи го Рамиус. — Хайде, мои нови другари, вас също ще включим в работа.
Рамиус поведе Райън към задната част на подводницата през редица водонепроницаеми врати. След няколко минути се озоваха в ракетното отделение — широко помещение с двадесет и шест тъмнозелени тръби, извисяващи се през две палуби. Ето това беше същинската част на щурмовака, с повече от двеста ядрени бойни глави. Заплахата, таяща се в помещението, беше достатъчна да накара косата на Райън да настръхне. Това пред него не беше академична абстракция, а действителност. Горната палуба, върху която беше стъпил, беше решетъчна. Долната, която можеше да види, беше плътна. Преминаха през това и още едно помещение и влязоха в командния пункт. Вътрешността на подводницата беше призрачно тиха и Райън разбра защо моряците са суеверни.
— Вие ще седнете тук — Рамиус посочи на Райън мястото на кормчията в лявата част на помещението, пред което бяха монтирани кормило и комплект прибори, подобни на тези в самолет.
— Какво ще правя? — попита Райън, сядайки.
— Ще управлявате кораба, капитане. Никога ли не сте го нравили преди?
— Не, сър. Никога преди не съм стъпвал на подводница.
— Но Вие сте военноморски офицер.
Райън поклати глава.
— Не, капитане. Работя за ЦРУ.
— ЦРУ? — Рамиус изплю акронима, сякаш беше отровен.
— Зная, зная. — Райън отпусна глава на кормилото. — Наричат ни „тъмните сили“. Капитане, пред Вас стои една тъмна сила, която вероятно ще подмокри панталоните, преди да сме завършили делото си. Аз работя на бюро и, повярвайте поне в това, не искам нищо друго, освен сега да бъда при съпругата и децата си. Ако имах поне малко ум, сега щях да бъда в Анаполис и да пиша книгите си.
— Книги! Какво искате да кажете?
— Аз съм историк, капитане. Преди няколко години пожелах да вляза в ЦРУ като аналитик. Знаете ли какво е това? Агентите предоставят сведения и аз се опитвам да разбера какво означават. В тази каша се забърках погрешка, майната му, не ми вярвате, но е така. Както и да е, аз пишех книги по военноморска история.
— Назовете някои от книгите си — нареди Рамиус.
— „Възможности за избор и решения“, „Обречени орли“ и още една нова, която ще излезе следващата година — „Сражаващият се моряк“, биография на адмирал Холси. Първата ми беше за битката за пролива Лейте. Разбрах, че е била критикувана в „Морской сборник“. Тя разглежда естеството на тактическите решения, вземани в бойни условия. Предполага се, че десетина копия от нея се намират в библиотеката на академията „Фрунзе“.
Рамиус помълча за момент.
— Хм, зная тази книга. Да, чел съм части от нея. Вие сте сгрешили, Райън. Холси е действал глупаво.
— Ще постигнете успех в страната ми, капитан Рамиус. Вече сте литературен критик. Капитан Бородин, мога ли да Ви помоля за цигара?
Бородин му подхвърли пълен пакет и кутия кибрит. Райън запали една. Беше ужасна.
„Авалон“
Четвъртото завръщане на „Мистик“ беше сигнал за „Етън Алън“ и „Скамп“ да действат. „Авалон“ напусна мястото си и моторите й я придвижиха на няколкостотин метра до старата ракетна подводница. Капитанът й вече събираше екипажа в торпедното отделение. Всеки люк, всяка врата и всяко чекмедже на лодката бяха отворени. Един от офицерите вървеше към предната част, за да се присъедини към останалите. Зад него се влачеше черен кабел, свързан с всяка една от бомбите. Свободният му край офицерът прикачи към часовников механизъм.