Бородин чувстваше, че е загубил ръководната си роля, и това не му харесваше, въпреки че се чувстваше облекчен. Двете седмици на постоянно напрежение плюс късащата нервите промяна на плановете бяха разтърсили офицера повече, отколкото той бе допускал, че е възможно. Сега положението беше неприятно — американците се опитваха да бъдат внимателни, но изглеждаха така съкрушителни в превъзходството си. Утешаваше го мисълта, че офицерите от „Червения октомври“ поне не бяха в опасност.
Двадесет минути по-късно „Зодиак“ отново се завърна. Двама моряци разтовариха замразената храна и след това помогнаха на Джоунс с електрониката.
— Донесох всичко, шкипер — докладва Джоунс и подаде циферблата на дълбокомера на капитана.
— Какви са всички тези неща? — попита Бородин.
— Капитане, взех модулатора, за да направя гертруд — вдигна Джоунс една малка кутия. — Другото е малък цветен телевизор, видеокасетофон и няколко касетки с филми. Шкиперът ни мисли, че вие, господа, може би се нуждаете от развлечение и ще поискате да ни опознаете, нали?
— Филми? — поклати глава Бородин. — Игрални филми?
— Разбира се — задави се от смях Манкузо. — Какво си донесъл, Джоунси?
— Ами, сър, нося „Звездни войни“, „Големия Джейк“, „Хондо“. — Явно Джоунс се бе погрижил с каква част от американския живот да запознае руснаците.
— Моите извинения, капитане. Екипажът ми има ограничен вкус за кино.
В този момент Бородин щеше да се съгласи и на „Броненосецът Потьомкин“. Умората наистина го бе смазала.
Готвачът забърза към задната част на кораба, понесъл цял куп провизии.
— Кафето ще е готово само след няколко минути, сър — увери той Бородин на път към кухнята.
— Иска ми се нещо за ядене. Никой от нас не се е хранил от цяло денонощие — помоли Бородин.
— Храна! — извика Манкузо след готвача.
— Слушам, шкипер! Нека първо да огледам кухнята.
Маниън погледна часовника си.
— Двадесет минути, сър.
— Разполагаме ли с всичко, от което имаме нужда?
— Да, сър.
Джоунс шунтира импулсното регулиране на сонарния усилвател и свърза модулатора. Оказа се по-лесно, отколкото бе очаквал. От „Далас“ беше взел радиомикрофон и всички необходими принадлежности, които свърза към сонара, преди да захрани системата. Трябваше да изчака, докато апаратурата загрее. Джоунс не беше виждал толкова много вакуумни лампи, откакто преди много години беше напуснал ремонтната работилница за телевизори на баща си.
— „Далас“, тук е Джоунси, чувате ли ме?
— Тъй вярно — долетя скърцащият отговор, сякаш от радиостанция на такси.
— Благодаря. Край — изключи той апаратурата. — Работи. Не беше никак трудно, нали?
„Волнонаемен, по дяволите! И дори не е изучавал оборудването ни!“, помисли електронният инженер на „Червения октомври“. Не му беше дошло на ум, че същото това оборудване е много сходно с излязлата от употреба американска система за честотно модулиране. — От колко време си хидроакустик?
— От три години и половина, сър. Откакто напуснах колежа.
— Научил си всичко това за три години? — рязко попита офицерът.
Джоунс повдигна рамене.
— Какво му е сложното, сър? Бъзикам се с радиоапаратура от детството си. Ще имате ли нещо против, ако пусна малко музика, сър?
Джоунс беше решил да се държи много любезно. Имаше само една лента от руски композитор, сюитата „Лешникотрошачката“, и я бе взел заедно с четири от Бах. Джоунс обичаше да слуша музика, докато се потеше над схемите. Младият хидроакустик беше на седмото небе от възбуда. В ръцете си държеше схемите и детайлите на всички руски апарати, за които беше слушал в продължение на три години, и разполагаше с достатъчно време да ги разучи. Бугаев изумено наблюдаваше как пръстите на Джоунс танцуват по страниците под музиката на Чайковски.
— Време е за потапяне, сър — съобщи Маниън в командния пункт.
— Много добре. С ваше разрешение, капитан Бородин, ще ви помагам с вентилационните системи. Всички люкове и отвори са… затворени.
Манкузо направи последна преценка на положението. Бътлър и четирима от старшините му вече бяха поели грижата за ядреното чайниче в задната част на лодката. Положението изглеждаше доста добро. Единственото неприятно нещо, което можеше да се случи, беше офицерите от „Червения октомври“ да променят решението си. Ето защо „Далас“ щеше да държи ракетната подводница под постоянно сонарно наблюдение. Ако тя тръгнеше, „Далас“ разполагаше с предимство от десет мили в скоростта, което щеше да му позволи да блокира канала.