Падорин премигна няколко пъти. Сърцето му биеше учестено, а в лявата част на гърдите си усещаше остра болка. Нима щяха да му простят? Защо? Трябваха му няколко секунди, докато разбере. В края на краищата той беше политически офицер. Ако Партията се опитваше да възстанови политическото ръководство над флота, да получи права върху нещо, което никога не е губила, то Политбюро не можеше да си позволи да вземе главата на високопоставен партиен член. Това щеше да го направи васал на тези хора. По-точно на Александров. Падорин реши, че ще може да го преживее.
Но положението на Горшков стана изключително уязвимо. Падорин беше сигурен, че, макар и след няколко месеца, руският флот щеше да има нов главнокомандващ — някой, чието лично влияние не е достатъчно силно, за да води независима политика без одобрението на Политбюро. Горшков беше станал прекалено самостоятелен и могъщ, а партийните вождове не желаеха на най-високия команден пост да стои мъж с толкова високо лично влияние.
„Главата ми все още стои на раменете“, помисли Падорин, удивен на големия си късмет.
— Другарят Герасимов — продължи Нармонов, — ще работи съвместно с политическия отдел за сигурност на вашата служба, за да се запознае с процедурите и да предложи мерки за подобряването им.
Така, сега вече стана агент на КГБ на най-висок команден пост. Е, добре, но пък запази главата си, службата си, вилата си и пенсията си след две години. Цената за всичко това не беше много висока. Падорин беше повече от доволен.
ШЕСТНАДЕСЕТИ ДЕН
Събота, 18 декември
Източният бряг
Корабът на американските ВМС „Пиджън“ се завърна в дока си в Чарлстън в четири часа сутринта. Съветският екипаж, настанен в моряшката столова, се беше превърнал в наказание за всички. Въпреки старанието им за руските офицери се бе оказало непосилно да ограничат контактите между подчинените си и техните американски спасители. С други думи, те не биха се справили с повика на природата. Гостите на „Пиджън“ се бяха натъпкали с превъзходна моряшка манджа, а най-близкият кенеф беше на десетина метра в задната част на подводницата. По пътя си до него и обратно моряците на „Червения октомври“ срещаха американци, някои от които бяха руски говорещи офицери, преоблечени като редници или сержанти, а други бяха специалисти по руски език, избрани измежду срочнослужещите малко преди руснаците да стъпят на борда. Фактът, че се намираха на борда на военноморски съд, където очакваха да срещнат враждебност, а се бяха сблъскали с приятелски настроени руско говорещи моряци като тях, се оказа по-силен от насажданото у съветските моряци недоверие. Разговорите им се записваха от скрити магнетофони и щяха да бъдат проучени по-късно във Вашингтон. Петров и тримата младши офицери загряха бавно и когато се досетиха, започнаха да придружават на смени хората си до тоалетната, като родители, бдящи над децата си. Единственото, което не успяха да предотвратят, беше предложението за предоставяне на политическо убежище на всеки, пожелал да остане в Съединените щати, което направи един офицер от разузнаването, преоблечен в униформата на старшина-механик. Предложението се разнесе между екипажа за не повече от десет минути.
Руските офицери нямаше как да предотвратят контактите, когато дойде време и за американските моряци да се хранят, и се получи така, че самите офицери едва успяха да хапнат малко — толкова бяха заети да обикалят масите в столовата. Американските им колеги останаха изумени, когато те дори отклониха неколкократните покани да преминат в каюткомпанията.
„Пиджън“ влезе много внимателно в дока. Нямаше защо да се бърза. Спуснаха подвижното мостче и оркестърът на брега засвири подбрани съветски и американски мелодии, за да подчертае съвместния характер на спасителната операция. Руснаците бяха очаквали, че пристигането им ще бъде тихо, като се имаше предвид късният час. Бяха сгрешили. Когато първият съветски офицер достигна средата на подвижния мост, беше зашеметен от петдесет мощни телевизионни прожектора и от въпросите на репортери, които бяха извадени от леглата, за да посрещнат спасителния кораб и да си осигурят горещи коледни новини за сутрешните предавания. Руснаците никога преди това не бяха се сблъсквали с нещо подобно на западни новинари и последвалата среща на култури доведе до пълен хаос. Репортерите се нахвърлиха върху офицерите, блокирайки пътя им за ужас на морските пехотинци, които се опитваха да въведат ред в бъркотията. Всички руснаци се преструваха, че не знаят дума английски, докато не откриха, че един предприемчив репортер беше довел със себе си професор по руски език от Университета на Южна Каролина в Колумбия. Петров се чу да отговаря с изтъркани политически клишета пред половин дузина камери и пожела цялата тази история да е наистина само лош сън, на какъвто приличаше. Беше необходим половин час, докато всички руски моряци се качат на трите автобуса, наети за случая, и потеглят към летището. По целия път дотам успоредно на автобусите препускаха леки коли и микробуси, пълни с новинарски екипи, които продължаваха да дразнят руснаците с прожекторите на камерите и въпросите, които крещяха към тях, без някой да ги разбира. На летището нещата не бяха по-различни. Военновъздушните сили бяха изпратили транспортен самолет „VC-135“, но преди руснаците да успеят да се качат на него, отново трябваше да си пробиват път през море от репортери. Иванов се намери лице в лице със специалист по славянските езици, чийто руски беше обезобразен от ужасен акцент. Още половин час им беше необходим, за да се качат на самолета.