— Това трябва да е загубената ни подводница — предположи Арбатов.
— Господин посланик — меко каза президентът, — тази подводница не беше загубена до четвъртък — седем дни след като ни съобщихте за нея. Накратко, господин посланик, обяснението ви от миналия петък не отговаря на фактите, които ние физически установихме.
— В какво ни обвинявате? — наежи се Арбатов.
— Ами, в нищо, Алекс — спокойно заяви президентът. — Щом като този договор вече не е в сила, добре, така да е. Мисля, че миналата седмица пак обсъждахме този въпрос. Американският народ още днес ще научи как стоят нещата. Вие достатъчно добре познавате страната ни, за да можете да си представите каква ще бъде реакцията му. Ще ви обясня. За момента не виждам друга причина флотът ви да стои до бреговете ни. Спасителната операция приключи успешно и по-нататъшното присъствие на съветския флот може да се приема единствено като провокация. Искам Вие и вашето правителство да помислите върху това какво ме съветват в този момент моите военни командири или, ако предпочитате, за какво вашите военни командири биха настояли пред генералния секретар Нармонов, ако ситуацията беше обратната. Ще ви обясня. С изключение на едно, аз мога да стигна до едно от много малкото решения, а това са решения, измежду които не бих желал да избирам. Изпратете посланието ми на правителството си и предайте, че след като някои от вашите хора са избрали да останат тук, ние вероятно ще успеем в най-кратък период от време да разберем какво става в действителност. Довиждане.
Арбатов излезе от кабинета и зави наляво, за да напусне през западния вход. Морски пехотинец му отвори вратата и я задържа с учтив израз на лицето, който изчезна след миг. Шофьорът на посланика, който го чакаше в кадилака, изскочи от него и отвори задната врата. Той беше началник на политическия разузнавателен отдел на КГБ във вашингтонската му организация.
— Е? — попита той, поглеждайки движението по „Пенсилвания Авеню“ преди да направи ляв завой.
— Ами срещата протече точно както бях предвидил и сега можем да бъдем абсолютно уверени защо задържат хората ни — обясни Арбатов.
— И това е…, другарю посланик? — подсказа шофьорът. Той не даде израз на раздразнението си. Само преди няколко години този партиен катър нямаше да се осмели да кара един висш офицер от КГБ да чака отговора му. Позор беше това, което се случи с Комитета за държавна сигурност след смъртта на другаря Андропов. Но нещата отново ще се оправят. Беше сигурен в това.
— Президентът едва не ни обвини, че преднамерено сме изпратили подводницата си до брега им в нарушение на тайния протокол от 1979 година. Те задържат хората ни, за да ги разпитват, да завъртят главите им, така че да научат какви са били заповедите на подводницата. Колко ли време ще му трябва на ЦРУ? Ден? Два? — поклати сърдито глава Арбатов. — А може би вече знаят — малко наркотик, жени, може би, за да развържат езиците им. Президентът подкани също така Москва да си представи какво го съветват да мисли „ястребите“ в Пентагона. И какво го карат да прави. Не е тайна, нали? Те биха казали, че ние тренираме изненадваща ядрена атака, дори че я провеждаме. Като че ли ние не работим по-усърдно от тях за постигане на мирно съвместно съществуване! Подозрителни тъпаци! Страхуват се от това, което е станало, а още повече се сърдят.
— Можете ли да ги обвините, другарю? — попита шофьорът, като попиваше думите му, систематизираше ги, анализираше ги и съставяше свой собствен доклад до московския си център.
— Освен това той каза, че няма причина, поради която нашият флот да продължава да стои покрай брега им.
— Как го каза? Като искане?
— Изразите му бяха меки. По-меки, отколкото очаквах. Това ме тревожи. Те замислят нещо според мен. Играта със сабя вдига шум; изваждането й от ножницата — не. Той настояваше за обяснение. Какво можех да му кажа? Какво се е случило?