— Беше много изкусно направено — спомняше си Свядов, когото разпитваха на няколко метра встрани. — Даже другарят Мелехин успя да го открие едва при третия си опит и се закле да отмъсти на този, който го беше сторил. Видях го с очите си — горещеше се лейтенантът, забравяйки, че в действителност не беше видял нищо. Обясняваше в подробности, сякаш чертаеше план на извършеното. — Не знаех за последното произшествие. Точно тогава застъпвах на дежурство. Мелехин, Сурзпой и Бугаев работиха в течение на часове, опитвайки се да включат резервните енергийни системи. — Той тръсна глава. — Поисках да се присъединя към тях, но капитан Рамиус забрани. Отново опитах въпреки заповедта, но другарят Петров ме спря.
След два часа полет над Атлантическия океан разпитващите се събраха в задната част на самолета, за да сравнят записките си.
— Така, ако този капитан е играл театър, трябва да е бил дяволски добър — обобщи полковникът, ръководещ групата за първоначален разпит. — Заповедите му са били безупречни. Оперативните заповеди са били известявани, както е обичайно…
— Но кой от тези мъже познава подписа на Коров? А не можем да попитаме и самия Коров, нали? — обади се един майор. За разочарование на всички командващият на Северния флот беше починал от мозъчен кръвоизлив два часа след началото на разпита му на Лубянка. — При това подписът винаги може да се подправи. Разполагаме ли с тайна база за подводници в Куба? А какво ще кажете за смъртта на замполита?
— Докторът е сигурен, че е било нещастен случай — отговори му друг майор. — Капитанът помислил, че е ударил главата си, но в действителност е счупил врата си. Въпреки това според мен е трябвало да се обадят по радиостанцията за инструкции.
— Имало е заповед за радиомълчание — каза полковникът. — Проверих. Това е напълно нормално при ракетните подводници. Владеел ли е капитан Рамиус източните бойни изкуства за невъоръжена защита? Може ли да е убил замполита?
— Възможно е — замислено отговори майорът, разпитвал Петров. — Не е бил специално обучаван, но не е трудно сам да го направиш.
Полковникът не знаеше дали да се съгласи.
— Имаме ли доказателства, че според екипажа е имало опит за измяна? — Всички поклатиха отрицателно глави. — А иначе била ли е оперативната дейност на подводницата нормална?
— Да, другарю полковник — потвърди един млад капитан. — Оцелелият навигационен офицер Иванов твърди, че изплъзването от империалистическите надводни и подводни кораби е било осъществено перфектно, в точно съответствие с установените процедури, но изпълнявано брилянтно от този приятел Рамиус в продължение на дванадесет часа. Не мога дори да допусна, че може да се отнася до измяна. Поне засега. — Всички знаеха, че моряците ще прекарат известно време на Лубянка, докато не си признаят всичко.
— Много добре — каза полковникът, — до този момент не разполагаме с доказателства за измяна на офицерите на подводницата. Поне аз не виждам такива. Но, другари, вие ще продължите да ги разпитвате малко по-внимателно, докато пристигнем в Москва. Дайте им възможност да се отпуснат.
Обстановката на самолета постепенно се разведри. Бяха сервирани кифлички и водка за развързване на езиците и създаване на дружески отношения между екипажа на подводницата и офицерите от КГБ, които пиеха вода. Моряците знаеха, че ще бъдат затворени за известно време, и приемаха съдбата си с примирение, което на Запад биха нарекли „странен фатализъм“. КГБ щеше да работи в продължение на седмици, докато възстанови в подробности всяка случка на подводницата от момента на отделянето й от дока в Полярний до мига, в който и последният човек беше влязъл в „Мистик“. Други групи агенти вече работеха из целия свят, за да научат дали случилото се с „Червения октомври“ е било заговор на ЦРУ, или на някоя друга разузнавателна служба. КГБ щеше да получи търсения отговор, но полковникът, натоварен с този случай, започваше да се съмнява, че отговорът ще дойде от тези моряци.
„Червения октомври“
Нойъс позволи на Рамиус да извърви петте метра от медицинския пункт до каюткомпанията под негово наблюдение. Пациентът не изглеждаше много добре, най-вече защото не се беше къпал и бръснал скоро, както и всички останали на борда. Бородин и Манкузо му помогнаха да се настани в стола начело на масата.
— Е, Райън, как си днес?
— Добре, благодаря, капитан Рамиус — усмихна се Райън над чашата си с кафе. В действителност той се чувстваше значително успокоен, защото през последните няколко часа бе предоставил управлението на подводницата на хора, които наистина разбираха от това. Въпреки че броеше часовете, които му оставаха до напускането на „Червения октомври“, за пръв път от две седмици нито имаше признаци на морска болест, нито се страхуваше. — Как е кракът ви, сър?