— Действително, Иван — отвърна Рамиус с повече въодушевление, отколкото наистина изпитваше. — Две седмици в морето. Хубаво е, че напускаме дока. Мястото на моряка е в морето, а не на кея, гъмжащ от бюрократи и работници в мръсни ботуши. При това ще ни бъде топло.
— Ти намираш, че сега е студено? — попита Путин недоверчиво.
За хиляден път Рамиус се увери, че Путин е идеален политически офицер. Гласът му винаги звучеше твърде високо и хуморът му беше твърде пресилен. Никога не позволяваше да се забрави кой е. В качеството си на идеален политически офицер, Путин беше човек, от когото с основание можеш да се страхуваш.
— Прекарал съм на подводниците твърде дълго, приятелю. Опитвам се да свикна с умерените температури и твърдата палуба под краката си. — Путин не забеляза завоалираната обида. Беше назначен на подводниците, след като първото му пътуване на разрушител бе прекъснато от хронична морска болест и вероятно защото не беше възнегодувал срещу тясното затворено пространство на борда на подводницата, което е непоносимо за мнозина.
— Ах, Марко Александрович, в ден като този цветята в Горки цъфтят.
— Какви са тези цветя, другарю политически офицер? — Рамиус внимателно изучаваше фиорда през бинокъла си. Беше обед, а слънцето едва се бе показало над югоизточния хоризонт и хвърляше оранжева светлина и морави сенки по скалистите стени.
— Ха, снежни цветя, разбира се — изсмя се Путин високо. — В ден като този лицата на децата и жените пламват и дъхът ти те следва като облак, а водката придобива изключителен вкус. Ах, да си в Горки в ден като този!
„Това копеле е трябвало да работи за Интурист — помисли Рамиус, — само че Горки е затворен град за чужденци.“ Беше го посещавал два пъти: типичен съветски град с порутени сгради, мръсни улици и лошо облечени жители. Както в повечето руски градове, зимата в Горки беше най-хубавият сезон. Снегът скриваше всичката мръсотия. Рамиус, половин литовец, бе съхранил детските си спомени от едно по-добро място — крайбрежно селце, произхождащо от Ханзата и наследило от нея представителните си постройки.
Беше необичайно за човек от друга национална принадлежност, освен от Велика Русия, да присъства на борда, а още по-малко — да командва съветски военноморски съд. Бащата на Марко, Александър Рамиус, бе герой на Партията, предан и убеден комунист, служил вярно и усърдно на Сталин. Когато руснаците окупирали Литва за първи път през 1940 година, старият Рамиус послужил като инструмент за прибиране на политически дисиденти, собственици на предприятия, свещеници и всички останали, които биха могли да създадат неприятности на новия режим. Всички те били постигнати от участ, която сега не беше известна дори на Москва. Когато германците нахлули година след това, Александър се сражавал геройски като политически комисар и по-късно се отличил в битката за Ленинград. През 1944 година се завърнал в родната земя с челните отряди на Единадесета гвардейска армия, за да отмъсти с кръв на тези, които сътрудничили на германците или били подозирани в това. Бащата на Марко беше истински съветски герой и Марко дълбоко се срамуваше, че му е син. Здравето на майка му бе съсипано по време на безкрайната обсада на Ленинград. Тя починала при раждането му и той бе отгледан от баба си в Литва, докато баща му се бе перчил из Централния комитет на Партията във Вилнюс, очаквайки повишението си в Москва. Получил го и станал кандидат-член на Политбюро, но животът му бил прекъснат от сърдечен удар.
Марко не се срамуваше от себе си. Известността на бащата му бе помогнала да осъществи сегашната си цел и Марко възнамеряваше да излее върху Съветския съюз собственото си отмъщение, достатъчно, за да удовлетвори хилядите му съотечественици, загинали преди дори да е бил роден.
— Там, където отиваме, Иван Юриевич, ще бъде още по-студено.
Путин потупа командира си по рамото. „Дали привързаността му е престорена или истинска?“ — запита се Марко. Вероятно беше истинска. Рамиус беше честен мъж и призна пред себе си, че в това дребно, гръмогласно и тромаво същество наистина има някакви човешки чувства.