Наталия Богданова Рамиус бе загубила живота си в ръцете на хирург, който е бил пиян, докато се е намирал на повикване — деяние, което е подсъдно в Съветския флот, но Марко не можеше да направи така, че докторът да бъде наказан. Самият хирург беше син на партиен деятел и общественото му положение беше осигурено от покровители. Животът на Наталия би могъл да бъде спасен с правилно лечение, но липсваха достатъчно чуждестранни лекарства, а съветските медикаменти бяха ненадеждни. Лекарят не може да бъде принуден да си плати, отекваше мисъл из съзнанието му и подхранваше яростта му, докато накрая реши, че ще трябва да накара държавата да плати.
Изминаха седмици, преди тази мисъл да се оформи у него като резултат от съвкупност на професионални и случайни планове. Когато строителството на „Червения октомври“ бе възобновено след двегодишна пауза, Рамиус почувства, че подводницата трябваше да бъде командвана от него. Той бе помагал при проектирането на революционната й задвижваща система и бе проверявал модела, който бе изпитван в продължение на няколко години в Каспийско море при абсолютна секретност. Поиска помощ от командването си, необходима му да се съсредоточи върху строителството и оборудването на „Червения октомври“, и да подбере и обучи офицерите си предварително, за да може подводницата да бъде пусната в действие по-рано. Молбата му бе удовлетворена от командващия Червенознаменния северен флот — сантиментален мъж, който бе плакал на погребението на Наталия.
Рамиус вече знаеше предварително кои ще бъдат офицерите му. Всичките завършили Вилнюската академия, много от тях „синове“ на Марко и Наталия, те бяха мъже, които дължаха мястото и ранга си на Рамиус, мъже, които проклинаха неспособността на страната си да построи подводница, отговаряща на уменията им, мъже, които бяха влезли в Партията, както им бе казано, и след това бяха останали дори още по-разочаровани от родината си, научавайки, че цената на напредъка е да проституираш със съзнанието и душата си, за да станеш високо платен папагал в синя куртка, за когото всяко споменаване на партията беше измъчващо упражнение по самоконтрол. В по-голямата си част те бяха мъже, за които тази унизителна постъпка не бе дала плодове. В съветския флот съществуваха три пътя за напредък. Човек можеше да стане замполит и да бъде парий между равните му. Или да бъде плаващ офицер и сам да достигне команден пост. Или да се прехвърли в специалност, където ще получи чин и добро заплащане, но никога няма да стане командир. По този начин един главен механик на съветски военноморски съд може да бъде с по-висок чин от командващия си офицер и въпреки това да е негов подчинен.
Рамиус огледа офицерите си около масата. На повечето от тях не бе позволено да постигнат собствените си професионални цели въпреки опитността и партийното им членство. Незначителни грешки на младостта, една от тях извършена на осемгодишна възраст, не бяха позволили дори да се възвърне доверието към двама от тях. При ракетния инженер това се дължеше на еврейския му произход и въпреки че родителите му винаги са били предани, убедени комунисти, никога не бе повярвано нито на тях, нито на сина им. По-възрастният брат на друг офицер манифестирал против нахлуването в Чехословакия през 1968 година и опозорил цялото си семейство. На Мелехин, главен механик и равен по чин на Рамиус, никога не бе даден достъп до команден пост, защото началниците му искаха да бъде механик. Бородин, който беше готов сам да стане командир, някога обвинил някакъв замполит в хомосексуализъм, а мъжът, за когото докладвал, бил син на главния замполит на Северния флот. Много са пътищата към предателството.
— А ако ни засекат? — замислено попита Камаров.
— Съмнявам се, че дори американците могат да ни открият, когато работи „гъсеницата“. Сигурен съм, че нашите не могат. Другари, аз взех участие в проектирането на тази подводница — увери ги Рамиус.
— Какво ще стане с нас? — промърмори ракетният офицер.
— Първо трябва да изпълним непосредствената си задача. Офицер, който гледа надалеч, настъпва собствените си ботуши.
— Ще ни търсят — обади се Бородин.
— Разбира се — усмихна се Рамиус, — но няма да знаят къде, преди да е станало твърде късно. Нашата задача, другари, е да не позволим да ни открият. И ще го направим.