ЧЕТВЪРТИ ДЕН
Понеделник, 6 декември
Главна квартира на ЦРУ
Райън вървеше по коридора на последния етаж на Ленгли, Вирджиния — главната квартира на Централното разузнавателно управление. Вече бе преминал през три отделни проверки за сигурност, при никоя от които не му бе поискано да отвори заключеното ръчно куфарче, сега скрито под гънките на бледобежовото палто, което му беше подарил офицер на Кралския военноморски флот.
Това, което беше облякъл, бе подбрано от жена му — скъп костюм, закупен в Савил Роу. Беше с английска кройка — нито консервативен, нито по последния вик на съвременната мода. Той имаше цял куп костюми, подобни на този, подредени грижливо по цветове в стенния гардероб. Носеше ги с бели ризи и вратовръзки на ивици. Единствените бижута, които носеше, бяха годежната халка, университетски пръстен и скъп, но точен — цифров ръчен часовник на още по-скъпа златна верижка. Райън не беше човек, който обръща голямо внимание на външния вид. Работата му всъщност се състоеше именно в това — да погледне под привидното, за да търси истината.
физиката му не беше забележителна — висок метър и осемдесет и пет, със средно развито телосложение, което се деформираше в кръста поради липсата на спортни занимания, наложена от отвратителното английско време. Често потъваше в размисъл и в сините му очи се появяваше отнесен поглед, а лицето приемаше механичен израз, докато съзнанието му се опитваше да разгадае данните от изследователския материал за новата му книга. Единствените хора, които Райън изпитваше потребност да впечатлява, бяха познатите му, останалите не бяха от голямо значение. Той нямаше амбиция да става известен. Животът му, според неговата преценка, бе вече усложнен точно колкото трябваше — малко повече, отколкото повечето от заобикалящите го биха предположили. В него се включваха съпруга, която той обичаше, две деца, по които беше луд, работа, която предизвикваше интелекта му, и достатъчна финансова независимост, позволяваща му сам да избира пътя си. Пътят, избран от Райън, го отведе в ЦРУ. Официалното мото на управлението беше „Истината ще ви направи свободни“. Номерът е, си казваше той поне веднъж дневно, да се открие тази истина и макар да се съмняваше, че някога ще достигне тази възвишена милост, се гордееше в себе си със способността си да вкусва от нея — всеки път по едно малко късче.
Кабинетът на заместник-директора по разузнавателните операции заемаше цял ъгъл от най-горния етаж и гледаше отвисоко към покритата с дървета долина на Потомак. На Райън предстоеше да премине през още една проверка.
— Добро утро, доктор Райън.
— Здравей, Нанси — усмихна се Райън. Нанси Къмингс бе секретарка от двадесет години, като през това време бе служила при осем заместник-директори. Беше същото както и навсякъде другаде — шефовете идваха и си отиваха, но добрите и изпълнителни секретари оставаха.
— Как е семейството, докторе? Коледа ли очаква?
— Разбира се, макар че Сали е малко разтревожена. Не е сигурна, че Дядо Коледа знае къде сме се преместили, и се страхува, че няма да си направи труда да отиде до Англия заради нея. Но той ще го направи — довери й Райън.
— Толкова са сладки като малки. — Тя натисна един скрит бутон. — Можете направо да влезете, доктор Райън.
— Благодаря ти, Нанси. — Райън завъртя електронно заключващата се топка на вратата и влезе в кабинета на заместник-директора.
Вицеадмирал Джеймс Гриър се бе отпуснал в съдийския си стол с висока облегалка и преглеждаше някаква папка. Огромното му махагоново бюро бе покрито с подредени купчинки от папки, чиито ръбове бяха обрамчени с червени ленти, а на кориците им бяха написани различни кодови думи.
— Здрасти, Джак! — извика той през стаята. — Кафе?
— Да, благодаря, сър.
Джеймс Гриър беше шестдесет и шест годишен морски офицер, прехвърлил възрастта за пенсиониране, но продължаващ да си пробива път с невероятна компетентност — почти по същия начин, както бе постъпвал и Хаймън Рикоувър, въпреки че с Гриър можеше да се работи далеч по-лесно. Той беше „мустанг“ — мъж, постъпил на военноморска служба по договор, спечелил правото да постъпи във Военноморската академия и прекарал четиридесет години в тежък труд, докато стигне до тризвезден флаг — първоначално като командир на подводници — докато най-накрая се отдаде изцяло на разузнаването. Гриър беше взискателен началник, но грижлив към онези, които задоволяваха изискванията му. Райън беше един от тях.
За огорчение на Нанси, Гриър обичаше сам да прави кафето си с машина за кафе, поставена на бюфета зад бюрото му, където можеше да я достигне само с едно обръщане. Райън си напълни една чаша, всъщност военноморски тип канче без дръжки. Това беше традиционният тип морско кафе — силно, с щипка сол.