— Защо, другарю капитан, изглежда, че винаги се радвате, когато напускате Родината и заминавате на плаване?
Рамиус се усмихна зад бинокъла си.
— Морякът има една страна, Иван Юриевич, и две съпруги. Ти никога не успя да го разбереш. Сега аз отивам при втората си жена — студена и безсърдечна, но която притежава душата ми. — Рамиус замълча и усмивката изчезна от лицето му. — Сегашната ми и единствена жена.
Путин замълча по изключение, отбеляза Марко. Политическият офицер беше присъствал, беше плакал с истински сълзи, докато ковчегът от полиран бор потъваше в камерата за кремация. Смъртта на Наталия Богданова Рамиус беше за Путин причина за скръб, но я приемаше като дело на равнодушния Господ, чието съществуване обикновено отричаше. За Рамиус това бе престъпление, извършено не от Господа, а от държавата. Едно безпричинно и чудовищно престъпление, което трябваше да бъде наказано.
— Лед! — посочи наблюдателят.
— Рехав лед в канала от десния ни борд или може би нещо откъртено от ледника на изток. Ще минем на достатъчно голямо разстояние от него — каза Камаров.
— Капитане! — прозвуча металният глас на високоговорителя на мостика. — Съобщение от щаба на флота!
— Прочети го!
— Районът на учението е чист. В близост няма вражески съдове. Пристъпете към изпълнение на заповедите. Подпис: Коров, командващ флота.
— Потвърдено — отвърна Рамиус. Високоговорителят изщрака. — Значи наоколо няма американци?
— Да не се съмняваш в командващия флота? — попита Путин.
— Надявам се да е прав — Рамиус беше по-откровен, отколкото би се харесало на политическия офицер, — но помниш ли инструктажа?
Путин пристъпи от крак на крак. Вероятно беше започнал да усеща студа.
— Онези американски подводници, клас 688, Иван, от типа „Лос Анджелис“? Спомняш ли си какво е казал един от офицерите им на нашия разузнавач? Че могат да се промъкнат до кит и да му го начукат, преди да е разбрал, че са там? Чудя се как КГБ се е добрало до тази информация. Някоя красива съветска агентка, обучена в нравите на декадентския Запад, твърде мършава, както империалистите харесват жените си, руса коса… — развесели се капитанът. — Може би американският офицер е бил самохвалко, опитващ се да направи същото на нашия агент, а? И е искал да опита соковете му както повечето моряци. И все пак. Трябва да се вземат предпазни мерки срещу американските подводници от типа „Лос Анджелис“ и новите английски „Трафалгар“. Те наистина представляват заплаха за нас.
— Американците са добри техници, другарю капитан — каза Путин, — но не са титани. Техниката им не е толкова страшна. Нашата е по-добра — завърши той.
Рамиус кимна деликатно и помисли, че замполитът действително би трябвало да научи нещо за ръководените от тях кораби, построени съгласно повелите на партийната доктрина.
— Иван, селяните около Горки не са ли ти казвали, че трябва да се страхуваш от вълка, който не виждаш? Но не го приемай много надълбоко. Според мен с този кораб ще им дадем добър урок.
— Както казах на Главното политическо управление — Путин отново потупа Рамиус по рамото, — „Червения октомври“ е в най-добрите ръце.
При тези думи Рамиус и Камаров се засмяха едновременно. „Ех, ти, копеле — помисли капитанът, — пъчиш се пред хората ми, че си този, който трябва да определи способността ми да командвам! Човек, който не може да управлява в тихо време дори и гумен сал. Колко жалко, че няма да си жив, за да си вземеш думите обратно, другарю замполит, и да прекараш остатъка от дните си в ГУЛАГ заради погрешната си преценка! Почти си заслужава да те оставя жив.“
След няколко минути вълнението се усили и подводницата започна да се клатушка. Движението се подсилваше от височината им над палубата и Путин си намери извинение да слезе долу. „Все същият малодушен моряк“ — мълчаливо сподели наблюдението си Рамиус с Камаров, който потвърди съгласието си с усмивка. Неизреченото им презрение към замполита беше съвсем чуждо на съветското мислене.
Следващият час измина неусетно. С приближаването им към открито море вълнението стана по-бурно и съпровождащият ги ледоразбивач започна да се люлее върху високо надигащите се вълни. Рамиус го наблюдаваше с интерес. Никога не бе стъпвал върху ледоразбивач — цялата му кариера бе преминала в подводниците. Те бяха по-удобни, но и по-опасни. Беше свикнал с опасностите и годините натрупан опит сега щяха да му свършат добра работа.
— Капитане, на хоризонта морски буй — посочи Камаров към червената светлина на буя, люшкащ се енергично върху вълните.
— Пилотска кабина, каква е дълбочината? — попита Рамиус по телефона на мостика.