— Старши? — достигна до него глас през слушалките. Беше старшият дежурен офицер.
— Да, командире?
— Можеш ли да дойдеш в контролната зала? Искам да чуеш нещо.
— Веднага, сър. — Франклин се надигна тихо. Капитан II ранг Куентин беше бивш капитан на разрушител с ограничени функции, след като беше спечелил битка с раково заболяване. Почти спечелил, поправи се сам Франклин. Химиотерапията беше унищожила рака с цената на почти всичката му коса, превръщайки кожата в нещо като прозрачен пергамент. Много лошо, мислеше Франклин, защото Куентин беше много добър човек.
Контролната зала беше повдигната на малко по-високо ниво от останалите стаи на етажа, така че хората в нея да могат да виждат цялата тайфа дежурни оператори и главния тактически екран на отсрещната стена. Беше изолирана от останалата част на залата със стъкло, което им позволяваше да си приказват, без да смущават операторите. Франклин намери Куентин на командното му място, откъдето можеше да се включи към всеки пулт на етажа.
— Здрасти, командире! — Франклин забеляза, че офицерът е напълнял малко. — Какво имате за мен, сър?
— Мрежата в Баренцово море. — Куентин му подаде чифт слушалки. Франклин слуша в продължение на няколко минути, но не седна. Както и много други хора, той също хранеше подозрения, че ракът е заразен.
— По дяволите, там май се вихри голям купон. Различавам две „Алфа“, „Чарли“, „Танго“ и няколко надводни кораба. Какво се мъти, сър?
— Има и една „Делта“, но тя току-що изплува и спря двигателите си.
— Изплува ли, сър?
— Да. Притиснаха я доста сериозно с активен сонар, след което я удариха с акустична вълна.
— А-ха. Игра на прехващане, и подводницата се провалила.
— Може би — потърка очи Куентин. Изглеждаше уморен. Работеше много, а жизнеността му не беше каквато трябваше да бъде. — Но алфите продължават да бръмчат и, както чуваш, се отправят на запад.
— О — замисли се Франклин за момент. — Тогава те търсят друга лодка. Може би „Тайфуна“, който се очакваше да отплува онзи ден.
— Това си помислих и аз, но тя тръгна на запад, а районът на учението е на североизток от фиорда. Загубихме я преди един ден. Сега „Бремертън“ се върти там и души за нея.
— Хитър капитан — реши Франклин. — Спрял двигателите и само дрейфва.
— Да — съгласи се Куентин. — От теб искам да слезеш долу при пулта, който наблюдава бариерата Норт Кейп, и да се помъчиш да я откриеш. Реакторът й продължава да работи и тя трябва да издава някакъв шум. Операторите ни на този сектор не са много опитни. Ще изпратя един от тях за малко на твоя пулт.
— Добре, шкипер — кимна Франклин. Хората от тази част от командата бяха все още новаци, свикнали да работят с кораби. SOSUS изискваше повече тънкост. На Куентин не се налагаше да казва, че очаква Франклин да погледне в пултовете на цялата команда, наблюдаваща Норф Кейп, и може би да предаде няколко малки урока, докато прослушва каналите им.
— Попадна ли на „Далас“?
— Да, сър. Едва-едва, но мисля, че я хванах да пресича сектора ми и да се отправя към Тол Буут. Ако изпратим там „Орион“, ще успеем вероятно да я заградим. Може ли да ги пораздрусаме малко?
Куентин се разкикоти. Него също не го беше много грижа за подводниците.
— Не, с „Пъргавия делфин“ вече се свърши, старши. Само ще я регистрираме и ще накараме капитана да го разбере, когато се върне вкъщи. Добра работа, все пак. Знаете с каква репутация се ползва. Ние изобщо не би трябвало да я чуем.
— Тая няма да я бъде — изсумтя Франклин.
— Съобщи ми какво си открил, Дийк.
— Да, добре, шкипер. Пази се, чуваш ли?
ПЕТИ ДЕН
Вторник, 7 декември
Москва
Кабинетът му не беше най-големият в Кремъл, но подхождаше на нуждите му. Адмирал Юри Илич Падорин се появяваше на работа в седем всяка сутрин след пътуването с кола от шестстайния му апартамент на Кутузовски проспект. Големите прозорци на кабинета гледаха отвисоко към стените на Кремъл. Тези, които му предлагаха изглед към Москва река, сега бяха напълно замръзнали. Гледката не липсваше на Падорин, въпреки че кариерата му беше започнала преди четиридесет години като командир на речен катер, превозващ провизии по Волга до Сталинград. Сега Падорин беше най-висшият политически офицер в Съветския флот. Работа му бяха хората, не корабите.
Минавайки покрай секретаря си, мъж на около четиридесет години, той кимна рязко. Волнонаемният скочи на крака и последва адмирала във вътрешния кабинет, за да му помогне да свали шинела. На синята военноморска куртка на Падорин блестяха орденски ленти и златната звезда на най-желаната награда в съветската армия — Герой на Съветския съюз. Беше я спечелил още като луничав двадесетгодишен младеж, сновящ нагоре-надолу по Волга. Това бяха добри времена, си казваше той, когато трябваше да се крие от бомбите на германските „щуки“ и от неточния артилерийски огън на фашистите, опитващи се да спрат ескадрата му. Както повечето мъже, той не помнеше смразяващия ужас от битката.