— „Легитимни операции“? Видяхте ли как трепнаха ръцете му при тези ваши думи? Ще се хване за тях като шаран, налапал червей на въдицата. — Пелт отиде до масичката и си наля чаша кафе. Порцелановите съдове с позлатен ръб радваха окото му. — Интересно ми е те как ли ще ги нарекат. Легитимни операции… вероятно спасителна операция. Ако кажат, че са флотски учения, ще признаят, че са нарушили протокола за предварително уведомяване. Спасителната операция оправдава степента на активността им, бързината, с която се е разгърнала, и отсъствието на публичност. Тяхната преса никога не съобщава за такова нещо. Бих предположил, че ще я окачествят като спасителна, да кажем, изчезнала е подводница, дори подводница с балистични ракети.
— Не, няма да стигнат толкова далеч. Ние също сме подписали споразумение да държим подводниците си с балистични ракети на петстотин мили навътре от брега, но ще се опита да спечели максимално възможно време. Също така има слаба вероятност той да не знае. Известно ни е колко засекретена е информацията им по отдели. Не мислиш ли, че се опитваме да измъкнем прекалено много от този талантлив дезинформатор?
— Не, сър. Принцип на дипломацията е — забеляза Пелт — човек да знае нещичко от истината, за да може да лъже убедително.
Президентът се усмихна.
— Е, ще имат достатъчно време за тази игра. Надявам се, че закъснялата ми реакция няма да ги разочарова.
— Не, сър. Алекс сигурно е очаквал да го изхвърлите с ритници през вратата.
— Тази мисъл ми е минавала неведнъж. Дипломатическото му очарование никак не ми действа. Ето едно типично нещо за руснаците — толкова много ми напомнят за мафиотите, които някога осъждах. Същия лъх на култура, примесена с добри маниери, и същата липса на нравственост. — Президентът поклати глава. Пак говореше като блюстител на реда. — Джеф, стой наблизо. След няколко минути тук ще дойде Джордж Фармър, но искам да си при мен, когато нашият приятел се върне.
Пелт се запъти към кабинета си, като размишляваше върху забележката на президента. Признаваше си, че тя беше в общи линии точна. Най-язвителната обида за един образован руснак бе да го наречеш „некултурен“ — „простак“ — терминът не можеше да се преведе адекватно — и въпреки това същите хора, които седяха в позлатените ложи на московската държавна опера и плачеха в края на представление на „Борис Годунов“, бяха в състояние моментално да се обърнат и да заповядат екзекуция или затвор за сто човека без да им мигне окото. Странни хора, станали още по-странни от политическата им философия. Но президентът беше прекалено сприхав и Пелт наистина би желал той да си пооглади маниерите. Едно е да държиш реч пред Американския легион, а съвсем друго е един разговор с посланик на чужда сила.
Главната квартира на ЦРУ
— КАРДИНАЛ е загазил, съдия — каза Ритър и седна.
— Никак не ме учудва. — Мур свали очилата си и разтри очите си. Онова, което Райън не беше видял, беше придружителната бележка от резидента в Москва, в която се казваше, че за да изпрати най-новото си съобщение, КАРДИНАЛ е заобиколил половината куриерска верига от Кремъл до посолството на САЩ. На стари години агентът ставаше дързък. — Какво казва точно резидентът?
— КАРДИНАЛ би трябвало да е в болница с пневмония. Може би е вярно, но…
— Той старее, а там сега е зима, но вярва ли някой на съвпадения? — Мур впери поглед в бюрото си. — Какво предполагаш, че биха направили, ако го разкрият?
— Ще го пречукат тихичко. Зависи кой го разкрие. Ако е КГБ, те може да се опитат да измъкнат нещо от него, особено след като нашият приятел Андропов провали до голяма степен престижа им, когато ги напусна. Но не мисля, че това е станало. Като се има предвид кой стои зад него, ще се вдигне голяма врява. Същото би станало, ако ГРУ го разкрие. Не, ще го пържат няколко седмици, после тихичко ще го очистят. Един публичен съдебен процес би имал твърде нежелан ефект.
Съдията Мур се намръщи. Звучаха като лекари, обсъждащи обречен на смърт пациент. Той дори не знаеше как изглежда Кардинала. Някъде в досието имаше снимката му, но той никога не беше я виждал. Като съдия в апелативен съд никога не беше му се налагало да поглежда обвиняем в очите, той просто разлистваше безпристрастно закона. Опита се да прилага същия начин в службата си в ЦРУ. Мур знаеше, че може да започнат да го мислят за страхлив, а беше и много различен от това, което хората очакваха от един директор на Централното разузнавателно управление. Но дори шпионите остаряваха, а старците развиваха приумици и съмнения, които рядко тревожеха младите. Беше време да напусне „Компанията“. Стигаха три години. Беше свършил това, което се изискваше от него.