Първото плаване на Тайлър, след завършването му в подводничарското училище в Айдахо, беше с Додж. Беше успял да направи сложен ремонт на едно допълнително оборудване за реактора две седмици преди планирания срок с малко творчески усилия, осигурявайки резервни части по втория начин. Додж му се отблагодари с препоръчително писмо, изобилстващо от суперлативи.
— Обзалагам се, че старецът много ще се зарадва да те види. Кога ще свършиш със задачата тук долу?
— Може би след половин час.
— Нали знаеш къде да ме намериш?
— Премести ли се ОР-02?
— На същото място са. Обади ми се, като свършиш. Вътрешният ми телефонен номер е 78730. О кей? Хайде, че трябва да вървя.
— Добре. Тайлър се загледа как старият му приятел изчезва надолу по коридора, след това продължи към мъжката тоалетна, чудейки се какво са намислили руснаците. Каквото и да е, достатъчно сериозно беше, за да бъдат на работа в петък вечер по Коледа един адмирал и неговият капитан първи ранг.
— Единадесет минути, 53 секунди и 18 десети, сър — докладва сержантът, прибирайки в джоба си и двете банкноти.
Компютърната разпечатка съдържаше над двеста страници информация. На заглавната страница беше начертана неравна камбановидна крива на решенията, получени за скоростта, а под нея беше кривата на предвиждането за шума. Тези последователни за всеки отделен случай решения бяха разпечатани поотделно на следващите страници. Както се очакваше, кривите бяха доста объркани. Кривата на скоростта показваше, че повечето скорости се движат в обхвата между десет и дванадесет възела в час, а тоталният скоростен обхват се движеше от седем до осемнадесет възела. Кривата на шума показваше изненадващо ниски стойности.
— Сержанте, тази е много страшна машина.
— Вярно е, сър. Освен това е надеждна. Цял месец не е отбелязана никаква авария в електрониката.
— Може ли да използвам телефона?
— Разбира се, изберете си който искате.
— О кей, сержант. — Тайлър взе най-близкия му телефон. — А, и да изтриеш програмата.
— О кей. — Той набра някакви команди. — МОРЕЙ е… изтрита. Надявам се, че сте си оставили копие, сър.
Тайлър кимна и набра номера.
— ОР-02А, капитан Колман.
— Джони, Скип се обажда.
— Отлично! Ей, старецът иска да те види. Идвай веднага.
Тайлър прибра разпечатката в куфарчето си и го заключи. Благодари още веднъж на сержанта, преди да изтрополи през вратата, хвърляйки последен поглед на „Крей-2“. Пак ще трябва да дойде тук.
Не можа да намери свободен асансьор и трябваше да се пребори с една полегата рампа. След пет минути се озова пред морски пехотинец на стража в коридора.
— Вие сте командир Тайлър, нали, сър? — попита часовоят. — Бихте ли ми показали някакъв документ за самоличност?
Тайлър показа на ефрейтора пропуска си за Пентагона, чудейки се още колко еднокраки офицери-подводничари можеше да има тук.
— Благодаря ви, капитане. Ако обичате, вървете надолу по коридора. Знаете стаята, нали, сър?
— Разбира се. Благодаря, ефрейтор.
Вицеадмирал Додж седеше на ъгъла на едно бюро, зачел се в някакви разхвърляни съобщения. Додж беше дребен, но наперен човек, който се беше издигнал до поста си след като беше командвал три подводници, след което прекара бойните подводници клас „Лос Анджелис“ през цялата програма за разработване. Сега беше Върховния делфин, висшият адмирал, който водеше всички битки с Конгреса.
— Скип Тайлър! Добре изглеждаш, момко. — Додж скришом погледна крака на Тайлър, докато протягаше ръката си към офицера. — Чух, че вършиш отлична работа в Академията.
— Справям се, сър, Даже ми позволяват да подбирам играчи за някоя и друга среща по ръгби.
— Хм, срамота е, че не са ти дали да подбираш кадри за армията.
Тайлър наклони глава с театрален жест.
— Но наистина подбирах играчи за армейския отбор. Просто тази година съперничеството беше твърде силно. Чухте за централния им нападател, нали?
— Не, какво е станало? — попита Додж.
— Зарязал службата заради играта и набързо го изпратили във Форт Нокс — но не за да учи за танкист, а за да го използват като танк.
— Ха-ха! — Засмя се Додж. — Джони казва, че имаш цяла сюрия деца.
— Номер шест го очакваме в края на февруари — каза с гордост Тайлър.
— Шест? Нали не си католик или мормон, а? Каква е тая люпилня?
Тайлър погледна бившия си шеф с кисело изражение на лицето си. Никога не можеше да разбере този предразсъдък в атомната флота. Дължеше се на Рикоувър, който беше измислил пренебрежителния термин „люпилня“, когато си баща на повече от едно дете. Какво, по дяволите, му беше лошото на това да имаш деца?
— Адмирале, понеже вече не съм подводничар, трябва да имам какво да правя нощем и през уикендите. — Тайлър похотливо повдигна веждите си. — Чувам, че руснаците са се разиграли.