Прокурорът се появи в съда точно след един месец. За един ден — и разискванията, и последната дума. Прокурорът искаше година условно — фактически да ме пуснат. Благодарих му за това. Но понеже не съм виновен, поисках да ме оправдаят. Тогава отново ме заведоха в килията и съдът се оттегли на съвещание. След около четири часа, вече привечер, ме изведоха. Коридорът пълен с народ: журналисти, камери… Пак ме вкараха зад решетките и започнаха да четат присъдата: „В името на Руската федерация…“
Не чух присъдата, защото бях в шок. Когато влязох в съдебната зала, видях прокурорите: бяха се подредили началникът на отдела Иванов, старши следователят по особено важни дела Барсуков и още един прокурор. Стояха като на парад. Кой знае защо, си помислих: „Може би са дошли да ми се извинят?“ После в главата ми се мярна друга мисъл: „Не, тези хора не умеят да се извиняват.“
При последното свиждане в Лефортово бях казал на жена си, че вероятно ще ме арестуват в съдебната зала.
След като съдията произнесе: „Невинен. Да бъде оправдан и освободен незабавно“ — конвоят отвори вратата на клетката. И не щеш ли, в залата нахълтват хора с маски, автомати и с камуфлажни униформи, също като при бойна операция. Нахвърлиха се върху мен, закрещяха, че са от ФСБ и че съм арестуван.
Разблъскаха всички, сложиха ми белезници и ме повлякоха навън от съдебната зала.
— Но процесът още не е бил приключил?
— Съдията се развика: „Върнете подсъдимия. Оставете ме да приключа съдебното заседание. Какво правите?…“ фактически прокуратурата заедно с ФСБ ми бяха устроили засада в съдебната зала. После председателят на Московския окръжен съд написа заявление, че това е било явно неуважение към съда.
— А кога стана това?
— На 26 ноември 1999 година, към шест часа вечерта. Бях арестуван буквално по време на съдебния процес.
— Как са могли да арестуват човек, който още не е освободен?
— Ами просто разблъскаха конвоя, грабнаха ме и ме извлякоха. За тях съдът е все едно нищо. Та нали ФСБ стои над закона. Съществуват само вътрешноведомствени правила на играта, които се променят в зависимост от това, с кого играят.
И което е странно, за това арестуване пак беше дошъл Борис Дицеев. Но този път носеше маска. Началникът на групата — аз добре го познавах — беше без маска, цивилен, носеше удостоверението в протегнатата си напред ръка. Тази сцена я показаха по телевизията.
— Е, поне този път не са те били, нали? Или по навик…
— Не. Този път го направиха почти тихо. Просто ме извлякоха навън. Съдията се развика: „Върнете го в съдебната зала!“ И те ме повлякоха обратно. Започнах да се дърпам, повтарях: „Слушайте, та аз съм под конвой.“ Обърнах се към началника на конвоя: „Настоявам да ме вземете под конвой.“ Тогава ми обясниха с приклад: „Млъквай.“
Когато прокурорите започнаха да четат обвиненията, съдията се смая: „Чакайте, господа прокурори, оставете ме да приключа съдебното заседание.“ Оставиха го да приключи. Прочетоха си обвиненията. Новите.
Пак ми сложиха белезниците. Седя и изучавам новото си престъпление. Адвокатът ми казва: „Нищо не подписвай!“ Прочетох, че на някаква зеленчукова борса съм изнудвал някого си за нещо. Макар че аз през живота си не съм стъпвал в зеленчукова борса.
— Предявили са ти ново обвинение?
— Дори не беше обвинение. Бях задържан отново по подозрение. Като първия път. Това е много важно. Такова арестуване е разрешено или на местопрестъпление, или когато има улики, но е необходимо да се съберат — за десет дена! — допълнителни доказателства. А мене и двата пъти ме арестуваха грубо, незаконно, нечисто, по изфабрикувани обвинения. И което е най-странно — без да изпитват срам нито от себе си, нито от армията юристи, нито от обществото, което все пак следеше какво ще стане с мен (макар да не се намесваше). Това беше шантаж, пазарлък: ако приемеш нашите условия, ще те пуснем.
… Закараха ме в прокуратурата. Иванов влиза и казва: „Е, ще даваш ли показания?“
Питам за какво са ме арестували. „Много ти знае устата — казва. — Сега ще изгниеш в затвора, ще те засилим чак в Нижни Тагил, там ще пукнеш.“
Дойдоха адвокатите ми и казаха: „Трябва да говорим със задържания.“ Той отвръща: „Не.“ Адвокатите настояват: „Тогава ще напишем в протокола, че ни отказвате среща с клиента ни.“ Той помисли, помисли и реши: „Добре, говорете.“ Адвокатите ме питат: „В какво те обвиняват?“ А и аз самият не знам в какво.
— Поне някакви въпроси зададоха ли ти? Опитаха ли се да научат нещо от теб?