Този ден навърших трийсет и седем. Знаеш ли, когато навърша петдесет, ще си поръчам торта от бисквити и кондензирано мляко. И хор от ченгета…
— И колетите от къщи ли си поделяхте?
— Ама разбира се! Донесат ли ти колет, веднага всички се събират, почистват дъбчето (масата) и започват да подреждат всичко. Вземат лист хартия и описват всичко. Пакетът винаги е повреден — администрацията реже маслото, разпечатва захарта, чупи цигарите. Защо бе? За да открадне. Жена ти например е пратила двайсет пакета цигари. Но нали трябва да намажат! И ти казват, че в пакетите може да са ти пратили патрони. Цигарите са начупени, но затворниците ги броят по филтрите. И казват: откраднали са един пакет и две цигари, гадовете! Смята се, че ако са откраднали един пакет от пратката, това е нормално. А ако са взели и две цигари отгоре, това е вече нахалство.
Колко бонбони има в един килограм — всичко е пресметнато. Колко бучки захар също. Колко е саламът? Подреждат щафетите и измерват дължината — ясно! Нали онези режат салама да видят дали няма нещо вътре и си вземат от средната част. А затворниците събират парчетата и пресмятат колко е откраднато. Ако е десет сантиметра, нормално, ако е петнайсет — прекалили са.
Кондензираното мляко не може да ти пращат в буркани. Карат хората да го преливат в пластмасови бутилки. И го разреждат с вода. Пак добре, ако е преварена. Ако обаче е от чешмата, всички ни хваща диария.
Властта е вкарала човека в затвора, лишила го е от свобода (още преди да е гледано делото!), не го храни, не му дава лекарства. И обяснява: „Момчета! Та ние нямаме пари!“ Добре де, нямате пари, ама защо обирате колетите?! Когато на мен от пет щафети салам ми откраднаха две и половина, и то го смениха — взеха хубавия, а ми пробутаха отровен, момчетата казаха: „Саша, това е вече прекалено, трябва да напишеш жалба.“ Написах жалба. Викат ме в администрацията: „Ти защо пишеш жалби, бе? Зле ли ти е в тази килия? Можем да те преместим в друга.“ Нали разбираш, можели да ме тикнат в обща.
— А крадат ли се затворниците един друг?
— Няма такова нещо. Руските затворнически закони са много строги. Нарушиш ли ги — не ти мърда наказанието. Но никой и с пръст няма да те пипне, нито ще те обвини, докато не се извърши подробно разследване. Разследват дълго, обективно. И при най-малкото съмнение, че тарторът е взел решението спрямо някого срещу пари или филия хляб, моментално ще го детронират. А това е най-страшното за един авторитетен апаш. От самия връх пада до самото дъно на затворническата йерархия.
Бях поразен от системата за комуникация и доставка на информация, която съществува там — просто поразен. Защото във всяка килия се води сметка на общите пари. Ако парите се придвижват нанякъде, във всяка килия се записва по кое време тази стодоларова банкнота е влязла тук и къде е отишла по-нататък. Води се отчет, така нареченото напасване. Ако парите изчезнат, в затвора моментално ще се разбере къде са изчезнали и у кого се намират.
— А в държавната система няма такова нещо.
— Именно това е поразителното.
Освобождаването
— Значи да смятаме, че до втория съдебен процес си лежал в човешки условия.
— Можем да смятаме така. Още повече че почти не ме разпитваха. Всичко беше ясно на всички. И ето че определиха деня за гледане на делото, когато ще се реши каква да бъде мярката за неотклонение — под стража или под домашен арест. Вдигнаха ме в три часа през нощта. Докато в Лефортово ставаш за съда в осем сутринта, тук те вдигат в три през нощта. В четири те пускат да слезеш в салона, където докарват много народ. Започват да разпределят по автовлакове и — по съдилищата. Към десет-единайсет си в сградата на съда. Ако делото се гледа всеки ден, някъде към полунощ те докарват в затвора, към един те качват в килията, а в три те подкарват обратно към скамейката. След една такава седмица кой да е нормален човек ще е съгласен на всичко, само да го оставят да подремне. Съгласен е на всякаква присъда, само да прилегне някъде. Ето това правят в затворите.
Закараха ме в съда и заседанието започна. Съдията: „В какво е обвинен Литвиненко? Покажете документите.“ Прокурорът: „Обвинен е в искане на подкуп под формата на грах на зеленчукова борса.“ Аз: „Никога не съм искал грах, гражданино съдия.“ Адвокатът: „Вие обвинявате Литвиненко в имуществено престъпление. Установихте ли къде е това имущество? Къде е грахът, който той бил поискал? Къде е сега? Установихте ли?“ Те казват: „Не.“ Тогава адвокатът пита: „А какъв интерес е имал Литвиненко да иска грах? Пазари ли е имал, магазини ли, пари ли е получавал срещу този грах? Какъв му е бил интересът? Няма интерес. Изнудването е умишлено престъпление. Как може да се обвинява един човек в умишлено престъпление, ако не е имал интерес и съответно умисъл?“