От Москва пратили на инспекция някой си майор Гапон. Той огледал всичко и казал на татко: „Вие сте луд.“ Татко отвърнал: „Абе аз съм нормален, но…“ С една дума, уволнили го.
— Излиза, че си потомствен борец за правда… А защо името на баща ти е толкова необичайно — Валтер?
— Баба обичала Уолтър Скот. Може би затова сега съм в Англия? Така го кръстили през 38-а година…
С една дума, всички в моето семейство са били военни. И аз станах военен.
— А как попадна е КГБ?
— През 1985 година, след като завърших военното училище, ме изпратиха в дивизия „Дзержински“. В четвърта рота при войскова част 3419.
Батальонът, в който служех, придружаваше товари на държавния трезор. Транспортираха злато, сребро, платина и диаманти. Нашата четвърта рота беше специална. Тя беше единственото подразделение на Вътрешните войски, което излизаше в чужбина. И, естествено, беше тъпкано с агентура.
Преди мен командир на взвода е бил — по-късно той стана Герой на Русия във връзка с операцията в Первомайское — Никишин. Както разбирам, той е работил при тях в агентурния апарат. Напусна, потрябва им нов агент — и завербуваха мен.
С мен разговаря Николай Аркадиевич Андрюшин, майор. Специален отдел на КГБ на СССР, войскова част 70850. Каза ми — Саша, така и така, трябва да помогнеш на органите. Попитах го: „В какво ще се състои тази помощ?“ — „Първо, по време на излизанията в чужбина — да няма бягства, контрабанда, кражби на оръжия и боеприпаси.“ — „Но ако науча нещо такова, и без това ще ви съобщя.“ — „Разбираш ли, за да се занимаваш с тази работа, трябва да се ангажираш писмено.“
Това е, стандартно вербуване. И мен не ме притесни никак. Написах декларация за сътрудничество, избрах си псевдоним — Иван, и започнах да работя за тях.
Вършехме сериозна работа за предотвратяване кражби на оръжие, разстрели на караули. По принцип всички разбирахме, че специалният отдел, макар да се наричаше отдел на военното контраразузнаване, всъщност си е военна полиция. Не смятах, че върша нещо лошо.
„Значи не си летец“
— И все пак ти си влязъл в организация, която е унищожила милиони наши съотечественици. И която до ден днешен се гордее със своята „славна история“.
— Виж сега, аз бях млад лейтенант. Службите за сигурност имат някаква притегателна сила. В самото докосване до тайната има нещо магическо. Разговарях например с Владимир Буковски. Той ми разказа как единайсетгодишен го изгонили от пионерската организация, защото бил разбрал всичко. Просто му е провървяло в живота — рано да осъзнае истината. А с мен това стана по-късно. Когато влизах в организацията, изобщо не се замислях за тези неща.
Спомняш ли си песента за една Анка, която възкликнала: „Значи ти не си летец?! А аз така се радвах…“, щом научила, че нейният любим работи на Лубянка. Та и аз, когато в началото на 90-те чух тази песен, също бях шокиран, че в песента ни наричат „изтребители на своя народ“. Едва тогава за пръв път започнах да се замислям колко хора ни мразят заради нашата история. Та нали се борех срещу бандитите, и през ум не ми минаваше за политика. А и нали на един, който ни смята за „изтребители“, се падат двама, за които сме доблестни защитници на родината. Заедно с ВЧК и Феликс. Ти само чуй Путин…
Защото нашето общество не осъди никого за нищо. Защото у нас не се състоя публичен съд над КГБ. Ако такъв съд се беше състоял, ако се бе наложил изводът, че КГБ е престъпна шайка, която трябва да бъде разпусната, а аз бях отишъл при тях и бях заявил: „Искам да служа във вашите славни редици“ — тогава хората биха могли да ми търсят отговорност. На мен и на хилядите други момчета, които служат там.
Сега ще има приемане в Академията на ФСБ. И пак с конкурс — десет човека за едно място. Моят началник-отдел, полковник Платонов, беше шокиран, когато синът му кандидатстваше за Висшата школа на ФСБ и му поискаха пари. И той ги даде, та синът му да върви по стъпките на баща си. Хиляди момчета искат да работят във ФСБ, защото слушат не Анка, а Путин. Искат, защото обществото така и не е осъдило тази Кантора.
— Та значи ти стана агент. И получаваше задачи?
— Да, получавах. Свеждаха се до предотвратяване на неуставни взаимоотношения, кражби на оръжие. Точно когато ме завербуваха, се случи сериозно произшествие в дивизията: двама военнослужещи разстреляха колегите си и избягаха. Цяла Москва ги търсеше.
Спомням си, че в онези дни Горбачов се връщаше от Франция — тогава пътуванията на нашия генсек на Запад едва започваха. И ние, офицерите, заедно със служители от федералната служба за охрана охранявахме целия път от летището.