Връщам се, а те вече пуснали онзи с телефона! „Защо го пуснахте, бе?“ „Нямаме основание да го задържим.“ Как да не са имали? Та в ръцете му беше вещественото доказателство — телефонът на заложника! Вечерта докладвах на ръководството. Казват ми: „Връщайте се и го търсете.“
Установихме къде живее. Той, естествено, не се появи у дома си, изчезна.
На сутринта се връщаме в участъка — гледам, на Утьонок вече му свалили кръста с все златната верига. Моли ме: „Саня, като стар приятел те моля, кажи им да ми върнат кръста, подарък ми е от приятели.“ Отидох, едвам ги придумах. Върнаха кръста и пуснаха Утьонок.
После при мен дойдоха хората на Пичуга, дето бяха дали пари за откупа. Казват: „Не ни върнахте парите.“ Аз: „Как така не ви ги върнахме?! Нали ги оставих на руоповците.“ Отивам при руоповците: „Върнете парите!“ Те ме дръпват настрана: „Да не откачи? Та това са апашки пари!“ Казвам им: „Апашки ли? Тогава го запишете в протокола, изземете ги, както си му е редът, извикайте данъчните!“ „Виж какво, Саня, не ни се бъркай в работата, ние си знаем как да се оправяме с апашите.“ Казвам им: „Вижте какво, приятелчета! Тези пари хората ги дадоха на мене. Върнете ги!“ И виждам, че на рафта е оставена чантата, с която бях пътувал. Дръпнах я — ето ги парите. А те: „Абе да не смяташ да връщаш парите на бандитите? Мухльо такъв!“
Взех парите, отивам при бандитите. До масата насядали Утьонок, Волф и онези от Ясенево. Волф се сащиса: „Такова чудо не бях виждал. Кой да ти очаква, че ченгетата са способни да върнат пари. Няма такъв случай в историята! Момчета, скивайте кво става! Саня, в лудницата ще те пратят, ей!“ Казвам: „Пребройте ги!“ А те: „Я стига! И да липсва нещо, ние сме съгласни!“
А Корееца се появи сам след няколко дена — измисли някаква история как бил избягал от похитителите. През това време аз бях установил оперативен контакт с един човек от РУОП и той ми бе казал, че никой не е отвличал Корееца. Заедно със служителите от трети отдел бил организирал „отвличането“ си, та да събере пари от апашката каса и да си ги подели с ченгетата. Затова значи руоповците бяха провалили операцията! А Пичуга ми предал големите си благодарности, защото именно той отговарял за парите — дори ако се било изяснило, че ченгетата са ги метнали.
— А Корееца не пострада ли заради опита си да задигне парите? Неговите хора не му ли отмъстиха?
— Ами те откъде да знаят? Аз не съм им казвал.
— Не каза ли на Пичуга?
— Защо трябва да му казвам? Да не съм му наемник? Той е крадец, а аз съм офицер от ФСБ. Моята задача беше да открия и освободя заложник. И в друга ситуация тези пари би трябвало да се изземат. Нали тогава предложих на руоповците да изземат парите, като протоколират изземането. Те не пожелаха, защото, ако бяха протоколирали, трябваше всичко да се предаде на държавата.
Корееца е бил тясно свързан с РУОП. В неговата бригада имаше един Иля Литновски. Освен всичко друго Корееца се занимаваше и с поръчкови убийства. И е искал да включи този Иля в убийствата, но онзи се уплашил и казал, че няма да убива и ще напусне бригадата. И я напуснал, започнал работа в един сервиз в Ясенево — да ремонтира вносни коли. Корееца му казал: „Никой не е напускал бригадата ми просто така. Ще направиш това, което ти кажа.“
И ето че веднъж Литновски се прибира с майка си от пазара към единайсет часа сутринта, задържат го служителите на РУОП, подхвърлят му граната в пазарската торба и го вкарват в ареста. Това ми го разказа оперативен източник. Взех ситуацията под контрол — наредих на източника да ми казва каквото става по-нататък.
Вкарали Иля в „Матроска тишина“. Отиват при него руоповците и му казват: „Или ще убиваш, или ще получиш тежка присъда. Ако се съгласиш, ще направим така, че да те осъдят условно и да те пуснат.“ Той отказал. Тогава започнали да го местят от килия в килия. Това е много лошо в затвора.
И започна гледането на делото. Съдийката ми казва: „Знам, че са подхвърлили гранатата. Но какво мога да направя? Руоповците искат да го осъдя на три години. Ще му дам година и половина. Но просто не мога да го пусна.“ — „Но човекът не е виновен. И вие го знаете!“ — „Да — казва, — знам го. Не ми е за пръв път да съдя такъв. Постоянно си имаме работа с подхвърлени наркотици, патрони, гранати. Какво сега, милиционерите ли да затварям?“
Литновски беше осъден на година и половина или на две.
Иля лежеше в Пресненския затвор. Отидох при него, попитах го: „Иля, вярно ли е това?“ Той наведе очи. „Няма да пиша нищо за вас.“ — „Наистина ли те караха да се занимаваш с убийства?“ Той ме погледна: „Да. Но няма да пиша нищо. Искам да оцелея.“ — „Но нали ми вярваш?“ — „На никого не вярвам. Всички, дето носите пагони, сте боклуци.“