Гусак и Бавдей изясниха всички подробности, бързо установихме мястото, където държаха заложника, и го освободихме. Престъпниците бяха задържани. След известно време на Гусак се обажда по телефона ученият и казва: „Александър Иванович, извинявайте, не мога веднага да ви върна всички пари. Може ли да ви дам само две хиляди, а останалите — когато милицията ми върне колата. Защото е иззета като веществено доказателство. Ще я продам и ще ви върна парите.“ Гусак се изненадал: „Какви пари?“ Той беше абсолютно сигурен, че това не е поръчков случай.
Срещна се с учения и той му казал, че когато се обърнал към Горлатих, онзи веднага му поискал петнайсет хиляди долара. Обяснил му, че парите са нужни за бензин и други разходи. Страната е бедна, заплатите са ниски… Членкорът бързо събрал пари и дал половината — седем хиляди и петстотин — на Горлатих. И ето че сега моли малко да почакаме, докато събере останалото.
Гусак документира едно от посещенията на Горлатих и Мироничев при учения, при които те настоявали за парите. „Трябва да дадеш всичките. Изложи ни. Ние дадохме нашите пари на момчетата. Ако не ги дадеш, бандитите (а те бяха иззели един револвер от тях) ще напишат показания, че са взели револвера от твоята оръжейна колекция, и ще влезеш в затвора.“ Ученият много се беше уплашил.
Гусак ме попита какво да прави. Посъветвах го да напише рапорт, а аз се обадих на Ковальов.
Директорът на ФСБ прочел рапорта и казал: „Трябва да се документират преговорите на Горлатих и да го задържите, когато взема парите. Виждаш ли докъде е докарал Зорин Антитерористичния център. Вместо да освобождават заложниците, те вземат подкупи.“
Работата е там, че Ковальов имаше зъб на своя заместник Зорин, защото беше човек на Черномирдин. А Ковальов беше в отбора на Коржаков-Барсуков. И те изтикваха от спецслужбите хората на Черномирдин.
Зорин беше началник на Антитерористичния център, първи заместник-директор на ФСБ, вторият човек след Ковальов. Трофимов ми казваше: „Той постоянно ни предава. Още щом започнахме да работим по Черномирдин и Петелин (началника на секретариата на Черномирдин), едва бяхме поставили техниката — и Зорин отиде при премиера и предаде всички.“ Те мразеха Зорин.
— Зорин ли докладва на Черномирдин, че в кабинета му са поставени „бръмбари“?
— Да. Ковальов не знаеше как да се отърве от него. Зорин мразеше Хохолков и ровеше под неговото управление. Когато Ковальов заминаваше занякъде, стопанин оставаше Зорин и той веднага започваше да се занимава с УРПО. Тогава Хохолков моментално излизаше в болнични или си вземаше отпуск.
Ние съставихме два протокола — за предаването и описването на парите на потърпевшия, белязахме банкнотите. Срещата се състоя пред паметника на Пушкин. Те се качиха в колата на Горлатих и потеглиха — опитният чекист не пожела да вземе парите на улицата. По пътя той свали учения и продължи. Тогава ние предадохме по пейджъра от името на един от неговите познати молба за спешна среща. Изяснихме, че се намира на Чистие Пруди, в един ресторант. Когато Горлатих излезе, го арестувахме. Намерихме у него част от парите — вече беше развалил сто долара.
Горлатих беше с онзи офицер от ГРУ, Мироничев. Онзи започна да вади от джобовете си разни удостоверения — и милиционерски, и военни — всичките с различни имена. Горлатих се тресе над чантата си: „Саня, недей! Ще ти дам твоя дял! Той е в сейфа!“ А Гусак: „Абе ти подкуп ли ми предлагаш?!“ Закарахме го в приемната, разпитахме го, извикахме следовател. Вечерта се обади Ковальов и каза: „Утре сутринта ще докладвате.“
Гледам — сътрудниците на Гусак, Альошин и Комаров влачат цял чувал от джипа на Горлатих: отвинтено колело, магнетофон, дискове. Развиках се: „Какво правите вие, бе? Та това е грабеж!“ А Комаров: „Колата вече няма да му трябва. Нали ще влезе в затвора!“ Какви колеги, а!
На другия ден отидох в приемната — там вече беше Иван Кузмич Миронов, заместник-началникът на управлението. Всички наоколо — подплашени. Миронов гневен: „Как така, арестували сте наш човек?“
Когато видях Горлатих, той започна да ме моли: „Поговори с директора, нека ме изслуша. Опитай да го убедиш, че съм се натресъл случайно, нека ме уволнят, само да не ме съдят.“
Докладвах на Ковальов как бе минала операцията и го помолих да приеме Горлатих. Той се съгласи. Заведохме задържания при него. После директорът извика мен, Миронов, следователя и Гусак. Първо се обърна към Миронов: