— За съжаление нямаме тази възможност.
— В кой хотел сте отседнали? — изведнъж се включи в разговора Марк, който до този момент беше мълчал.
— В „Шератън“.
— На чие име е резервирана стаята?
— На името на жена ми — казах аз. — Тя има друго фамилно име.
— Знаем — каза Марк, — тя дойде при нас сутринта. Мисля, че надценявате опасността. „Шератън“ е американски обект. Освен това ние сме в мюсюлманска страна: тук има опасност от терористични актове, тъй че вероятно в „Шератън“ гледат сериозно на мерките за сигурност. Бих искал да разменя няколко думи насаме с господин Литвиненко. — И като изпревари въпроса ми, добави на руски: Няма да ни е нужен превод.
Саша кимна и ние излязохме от бокса. После консулът ни откара до охранявания портал, върна ни документите и като ни пожела успех, се сбогува с нас…
След няколко минути се появи Саша. Общо взето, се държеше, макар че беше блед.
— Е, какво? — попитах го, когато се качихме в таксито.
— Нищо. Това момче е напълно в течение. Попита ме познавам ли този, онзи. Не познавам лично повечето от хората, за които ме питаше, макар да съм чувал за тях. Попита ме разполагам ли с нещо, което би могло да ги заинтересува. Казах не. Попита ме дали смятам да кротувам, или ще се изказвам публично. Казах, че няма да мълча, че искам да напиша книга за взривовете. Той каза: „Желая ви успех, това не е по нашата част.“ Това беше.
Вечерята ни онази вечер представляваше тъжна гледка. Толик беше капризен, Саша мълчеше и обмисляше нещо, Марина и аз поддържахме разговора на най-общи теми. На другата сутрин трябваше да се разделим.
Изведнъж Саша каза:
— Вече ни следят. Виждаш ли онзи мъж с вестника на бара? Той седеше в хола на нашия етаж, а после слезе тук. Сега ще проверим.
Той стана от масата и тръгна към тоалетната. Мъжът се обърна така, че да вижда вратата на тоалетната. Саша излезе и тръгна към фоайето. Мъжът отново се премести, за да го държи под око.
— С такова външно наблюдение отдавна щяха да ме изгонят от работа — каза Саша и ми подаде вестника, който бе купил от павилиона, за да изглежда разходката му естествена. — Ето, почети.
Хвърлих бегъл поглед на първата страница. Това беше местен вестник на английски език — „Търкиш таймс“. Заглавие, разпростряно на половината страница, гласеше: „Хайка за руснаци“. Статията съобщаваше, че в Турция се намират двеста хиляди руснаци с просрочени визи, свързани с проституцията и прехвърлянето на нелегални емигранти към Западна Европа, властите ги ловели и ги депортирали в Русия. „Ама че късмет — казах си. — Добре, че Саша не може да чете на английски.“
— Как мислиш, сам ли е? — попитах го.
— Сам е, иначе нямаше да ме последва от етажа до бара. Нощем не е и нужен втори човек — къде ще се денем от хотела. Сигурно са ни засекли около посолството. Ако наблюдават посолствата, определено са ни засекли там. Трябва да се махаме оттук.
Спогледахме се и казахме едновременно: „Добре, че не върнахме колата.“
— Марина, вземи от Алик ключа за неговата стая, но незабелязано — каза той. Тръгни нагоре, уж ще си лягате с Толик, събери багажа, премести всичко в стаята на Алик на осмия етаж и го чакай там.
Той разчиташе на обстоятелството, че наблюдателят беше сам — не би изпуснал лично него, а движенията на Марина щяха да останат незабелязани.
Марина се прозя и каза: „Е, ще ви кажем лека нощ…“, после повлече към асансьора сънения Толик. След петнайсетина минути се качихме и ние със Саша. Човекът в бара остана на мястото си.
— Вземай Марина и тръгвай към гаража — изкомандва Саша. — Щом бъдете готови, звънни ми по мобилния.
Саша слезе на седмия етаж и тръгна към стаята си. Аз слязох на осмия, тихо се върнах по стълбището и предпазливо надникнах в хола на седмия етаж. Мъжът от бара вече беше там и четеше вестник. Качих се в нашата стая. Марина четеше, Толик спеше облечен на моето легло.
Бяха ни необходими две слизания с асансьора и четвърт час, докато пренесем всичкия багаж и спящия Толик в колата. Когато всичко беше готово, звъннах на Саша. След три минути нашата кола изскочи от подземния гараж на хотел „Шератън“ и пое в посока, неизвестна и на нас самите, тъй като нямахме карта на града. Погледнах си часовника. Беше един и половина през нощта.
— Как мислиш, избягахме ли им? — попитах Саша.
— Знам ли! Ако е бил сам, избягали сме им, но в града е невъзможно да се каже. Когато излезем на шосето, тогава ще се разбере.
— Стига да знаех накъде да карам — казах аз.