— За какво? — Яне направи пауза. — Разказахте ли й нещо?
— Не много. Нищо за сънищата. Само за моята… амнезия?
— Е, и? Тя какво каза?
Свих ръцете си в юмруци. Колко приятелски, съчувствено и в същото време професионално звучеше Яне.
Но Луциан не отговори на въпроса й.
— Страхувам се — го чух да казва вместо това. — Как така мога да знам всичките тези неща за нея и същевременно да не знам кой съм? И защо постоянно имам усещането, че съм опасен?
Хвърлих поглед на часовника. Гадост, гадост, гадост! Десет и десет. Всеки момент Яне можеше да се върне от лекаря. Врътнах напред и отново натиснах play.
— … Спомена нещо за маскен бал. Искаше да се срещнем там. Тогава дойдоха нейните хора.
Превъртях цяла част. Сърцето ми биеше лудо. Десет и петнайсет. Крайно време беше да изчезна оттук. Натиснах отново play.
— … Тя го нарече Себастиан. Беше маскиран като заек. — Луциан се разсмя с неговия тих дрезгав смях. — Един сърдит огромен заек. Заплаши ме с полиция. А момичето до него го познавах. Тя…
Превъртях нататък. На мястото, на което натиснах play, лентата явно не беше съвсем наред. Шумеше, така че отделни части от изреченията не се чуваха.
Разбрах следното:
— … отново сънувах нея… по-голяма, както и… по-късно… пони12. Ребека вървеше до мен… вита стълба… жена. Слаба, къси коси. Хубавка. Тя държеше… синьо-бял раиран… обърна се към нас. Бледа… Една секунда гледаше Ребека… каза: той е мъртъв. Джон Бой е мъртъв.
Не можех да продължа нататък. Изключих диктофона и станах да затворя прозореца. После видях таксито. Спря точно пред кабинета. От него с усилие излезе жена на патерици.
Четиринайсет
Когато ключът се завъртя в ключалката, аз стоях в тоалетната, притиснала устни с юмрук. Нямах време да напусна кабинета, щях да налетя право на Яне. За щастие бях заключила вратата отвътре, така че поне да не се усъмни.
Майка ми влезе в коридора, чувах стъпките й и тъпото тропане на патериците, които приближаваха. Сега се спря точно пред тоалетната.
Отчаяно сдържах дъха си, затворих очи, а в главата ми картините се вихреха. Това, което Яне беше разбрала в продължение на няколко сеанса, се стовари върху мен буквално за няколко минути. Имах усещането, че ще се пръсна. Ако сега Яне отвореше, щях да се разхвърча на малки парченца около ушите й.
Но тя не отвори вратата. Звукът от патериците се чу отново по паркета и се отдалечи в посока на кабинета. Подпрях се на умивалника, мислех трескаво дали бях поставила по местата им всички вещи в бюрото, дали нещо не бях разместила, дали нещо нямаше да ме издаде — а после се усетих, че всички тези разсъждения няма да ми помогнат.
Натиснах бързо дръжката на вратата и възможно най-безшумно излязох в коридора.
Тук вече беше безопасно. Трябваше да направя само три крачки и щях да съм навън.
Стана много по-лесно, отколкото предполагах. Веднага щом затворих вратата на кабинета, се позвъни. Стреснах се, пуснах дръжката и забързах надолу по стълбите, без повече да се оглеждам. Стигнах до втората площадка и тогава го видях. Над себе си чух бръмчене, Яне отвори вратата. „Е, откажи се — мина ми през ума, — той е вече тук.“
Луциан спря две стъпала по-долу. Втренчи поглед в мен, веждите му се събраха, но този път в погледа му не се четеше страх, а неприкрита враждебност. Без да пророни дума, той мина покрай мен и се заизкачва нагоре по стълбите.
Чух гласа на Яне, после вратата се затвори и аз останах сама.
Навън беше започнало да ръми. Дъждът не падаше на капки, а на тънички нишки. Или не. Сбърчила чело, се вгледах в сивия воал пред очите си. Не, Ребека, това не са нишки. Това са въжета. Дъждът се лее на въжета. Така поне се казва на немски. На английски казват: валят кучета и котки. Протегнах шия и подложих лицето си на дъжда. „Кучета и котки“, що за глупав израз, мислех си. Човек би усетил, ако кучета и котки му се изсипваха върху лицето. Сигурно щеше и да боли.
Друго си беше дъждът да се лее на въжета; той се плъзгаше по кожата ти и се усещаше едвам или почти никак. Просто те мокреше. Всичко ставаше мокро, улиците, колите и небесносиньото рекламно листче на тротоара пред мен, което изглеждаше така самотно. Дали буквите също се бяха намокрили? Дали се бяха размили?
Наведох се и взех листчето. Буквите все още се четяха.