Пол заговори първо с Нурф — дребничък, слаб, мустакат младеж с дълга тъмна коса — тъй като той вървеше най-отзад.
— Добра стига — рече той. Младежът се обърна с лице към него, като незабележимо описа дъга с дясната си ръка.
Както се случваше все по-често, когато се сблъскваше с изяви на Изкуството, второто зрение на Пол веднага се включи в играта. Той видя една мъждукаща сива нишка с примка накрая да се приближава към главата му. Но драконовият белег изтуптя съвсем леко, той вдигна ръка и отхвърли примката.
— Ей! — обади се той. — Така ли трябва да поздравяваш своите събратя спътници?
Очите на другия се разшириха, ъгълчетата на устата му се извиха нагоре — беше го оценил.
— Приемете моите извинения — отвърна той. — Знае ли човек кого ще срещне по пътищата. Просто предпазвах господаря си. Не разбрах, че си ни брат по изкуство.
— Е, сега разбра.
— На сборището в Белкен ли отиваш?
— Да.
— Ще говоря с господаря си. Той без съмнение ще те покани да ни придружиш.
— Давай.
— За кого да предам, че го поздравява?
— Пол Детсън… А това е Миша ръкавичка.
— Много добре.
Той се обърна и забърза да настигне носачите. Пол и Миша ръкавичка го последваха.
Пол погледна над рамото на чирака и успя да съзре стария магьосник, преди онзи да се обърне към него. Увит в сини одежди, със сив шал, метнат на раменете му, и с кафяво чердже, покриващо скута му. Беше трудно да се прецени едър ли е, или дребен, макар да създаваше впечатление, че е малък и крехък. Носът му беше остър, очите — бледи и хлътнали; дълбоки бръчки прорязваха бузите и челото му, по кожата си имаше петна; косата му беше гъста, дълга, тъмна и много черна. Изглеждаше като перука, тъй като брадата му беше сива и проскубана. Ръцете не се виждаха — бяха под черджето.
— Ела по-близо — изхъхри той, обърна глава към Пол и присви очи.
Пол се приближи и щом усети дъха на стареца, задържа своя.
— Детсън? Детсън? — попита мъжът. — Откъде идваш?
— От замъка Рондовал — отвърна Пол.
— Мислех си, че този замък е пуст. През всичките тези години… И кой сега е господар там?
— Аз.
Кафявото покривало се размърда. Показа се ръка с едри стави и тъмни вени. Тя бавно се протегна към дясната китка на Пол и го подръпна за ръкава.
— Запретни го, ако обичаш.
Пол се протегна и запретна ръкав.
С два протегнати пръста Ибал опипа драконовия белег. После се изкиска и вдигна очи, втренчен някъде зад Пол.
— Така е, както казваш — отбеляза старият магьосник. — Не знаех за тебе… Макар да виждам, че те тревожи не едно изплъзващо се нещо от миналото на Рондовал.
— Може и така да е — отговори Пол. — Но ти откъде разбра?
— Те кръжат около тебе като рояк светулки — произнесе Ибал, все още взрян зад него.
Пол съзнателно превключи на второто си зрение, но не забеляза нищо, което да прилича на кръжащ рояк насекоми.
— Аз самият не ги виждам…
— Много ясно — отвърна другият. — Без съмнение, те постоянно са били около тебе… а и, разбира се, ти ще ги виждаш по различен начин, ако изобщо ги забележиш. Знаеш как се разминават възприятията на магьосниците — зависи кой на какво набляга.
Пол се намръщи.
— Или пък не знаеш? — попита Ибал.
Когато Пол не отговори, старият магьосник продължи да се взира, присвил очите си до тесни цепки.
— Сега вече не съм толкова сигурен — рече той. — Отначало мислех, че объркаността на светлините ти е просто много хитро прикритие, но сега…
— Светлините ми ли? — попита Пол.
— При кого си чиракувал… и кога си преминал през посвещаване? — настоя другият.
Пол се усмихна.
— Израснах далече оттук — отвърна той. — На едно място, където нещата не се правят по този начин.
— Ах, но ти си Луд жезъл! Пази Боже от Луди жезли! И все пак… ти не си съвсем объркан… Пък и всеки с този белег… — той отново кимна към десницата на Пол, — … трябва да притежава инстинкт за Изкуството. Интересно… Та значи, защо отиваш в Белкен?
— Да се уча… Да понауча едно-друго.
Старият магьосник се изкиска.
— А пък аз отивам ей така — защото ми се иска — рече той. — Наричай ме Ибал и пътувай заедно с мене. Добре е, когато има някой непознат, с който да си говориш… Значи, твоят слуга не е брат в Изкуството?
— Не, пък и Миша ръкавичка всъщност не ми е слуга. Той ми е спътник.
— Миша ръкавичка ли каза? Май и преди съм го чувал това име. Май има нещо общо със скъпоценните камъни, а?
— Не съм бижутер — припряно се намеси Миша ръкавичка.
— Няма значение. Утре ще ти разкажа някои неща, които сигурно ще са ти интересни, Детсън. Но до мястото, където смятам да бивакувам, има повече от два километра. Така че давай да побързаме. Ей, давай! Напред!