През 1731 г. Великите сили се събират във Виена и се споразумяват след смъртта на Джан Гастоне херцогството му да премине във владение на дон Карлос, херцог на Парма и син на Фелипе V Испански и на Елизабета Фарнезе. Де Полниц пише за великия херцог: „Преди няколко дни той каза, че като подписал завещанието си, обявявайки дон Карлос Испански за свой наследник, с едно драсване на перото се сдобил със син и престолонаследник — нещо, което не е могъл да постигне след тридесет и четири години брачен живот.“ (The Memoirs of Charles Lewis, Baron de Pollnitz, vol. I, p. 428.) Но великият херцог не се отнася никак снизходително към навика на дон Карлос да стреля с лък по птиците, изобразени на прекрасните гоблени по стените на неговата стая в Палацо Пити, при това почти без да пропуска целта си. Джан Гастоне нарежда гоблените да бъдат свалени и заместени с дамаски, обточени със златни ресни, отбелязвайки че, „със затопляне на времето е загрижен за своя височайши гост да не би здравето му да се влоши от горещината, създавана от зимната мебелировка“. (Walpole, Correspondence, XXIII, p. 237–238.)
Плановете на дон Карлос всъщност не се реализират заради така наречената Война за полското наследство — поредната игра на въртележка на европейските принцове. Вследствие от нея дон Карлос става крал на Двете Сицилии и е изместен като престолонаследник на Великото херцогство на Тоскана от Франц Щефан, по онова време херцог на Лотарингия и съпруг на Мария Терезия, наследница на Хабсбургската империя, който по-късно става император под името Франц I. Пред натиска на Великите сили Джан Гастоне се оказва напълно безсилен. На флорентинците дори не им се разрешава да празнуват големите си празници, посветени на спомена за великото управление на Медичите. Градът е окупиран от чужди войски. Великият херцог обаче успява поне да накара Франц Щефан да му обещае, че Флоренция никога няма да бъде погълната от Австрийската империя. Това може би е най-значимото постижение в целия му живот, защото благодарение на него е гарантирана и в бъдеще независимостта на града. Но това е и един от последните актове на неговото управление. През юни 1737 г. Великият херцог е вече много болен, тъй като има голям камък в пикочния мехур. На 14 юли го погребват с разточително великолепие в катедралата на града. Макар че на практика херцогът е един бездеен управник, неговата смърт издига престижа му сред флорентинското население и той е изпратен до своята гробница с цялото церемониално величие, на което този град на зрелищата е способен:
Сестрата на покойния, Ана Мария, съпруга на палатинския електор, живее още шест години в Палацо Пити и умира на 18 февруари 1743 г. „С нашите веселби е свършено, карнавалът е провален; преди час е починала съпругата на палатинския електор… Обикновените хора вярват, че тя е отнесена от ураганен вятър, който се появи тази сутрин и продължи да духа около два часа, а след това слънцето отново грейна ярко, както винаги. И това за тях е достатъчно доказателство, но има и още едно, даже по-силно — че същото се е случило и при смъртта на Джан Гастоне“ — пише Хорас Ман на своя приятел Хорас Уолпол. (Walpole, Correspondence, XVIII, p. 159–160.) Според завещанието на принцесата цялата лична собственост и всички имения на Медичите преминават във владение на град Флоренция „за вечни времена“. Като постъпва по този начин, знатната покойница плаща за необикновените веселби на нейния също покоен брат и може да се каже, че така Медичите се отплащат на флорентинците за тяхната лоялност, проявявана спрямо владетелската фамилия в продължение на повече от триста години.
Дванадесета глава
Лудият Джордж
През своето шестдесетгодишно управление английският крал Джордж III има периоди, когато психичното му равновесие очевидно е нарушено, както между средата на октомври 1788 и март 1789 г., от февруари до май 1801 г., от февруари до юни 1804 г. и през октомври 1810 г. След това кралят изпада в състояние на привидна старческа деменция, причина за проявлението на която вероятно са предишните му психични проблеми, направили го уязвим за този вид заболяване. Но истинската същност на това, от което кралят е страдал, причините за него и неговото естество и до днес са дилема за изследователите. Според едни болестта на Джордж III е следствие от неговата „раздразнителна язвителност, взела в един момент връх над психиката му“; други са на мнение, че това е своеобразна форма на делириум или състояние, което се дължи просто на „своеобразието на неговия организъм“. Някои от действията на краля дори навеждат на мисълта, че той се разболява от шизофрения или, подобно на Хенри VI Английски и Фелипе V Испански — от маниакалната депресия, въпреки че симптомите на неговото заболяване не са напълно сходни с нито една от тези две диагнози. Каквато и да е била същността на боледуването му обаче, кралят без съмнение се държи като луд през периодите, когато болестта се задълбочава. По време на силния пристъп, който той получава през 1788 г., лекуващите го лекари са на мнение, че монархът страда от някаква форма на временно психично разстройство, а някои от тях изразяват опасение, че може никога да не се оправи. „Rex noster insanit“ („Нашият крал е полудял“) — отсича един от придворните му лекари, Ричард Уорън.