Макар че д-р Уилис така и не спечелва доверието на краля, дълбоко в себе си той си остава един хуманно настроен човек, който споделя мнението, че лудостта не може да се лекува само с очистителни средства или като върху пациентите се прилага сила. Веднага щом кралят покаже признаци на по-добро здраве, лекарят му дава повече свобода, като му позволява например сам да подреже ноктите си с джобното си ножче и да държи в ръце бръснача, с който г-н Папендик го бръсне — все неща, които изглеждат недопустими за придворните лекари. Всичките те, и особено Ричард Уорън, са песимисти по отношение на възможността кралят да се възстанови от болестта си, докато Уилис и синовете му изразяват надежда, че той ще оздравее. Когато кралят отново се разболява през декември 1810 г., Робърт Уилис заявява пред съответната парламентарна комисия, че болестта му е лечима:
«Смятам, че умопомрачението на краля е доста близко до делириума… При делириум мозъкът е напълно ангажиран с осмислянето на предишни впечатления… Налице е и съществено нарушение на общото състояние на пациента: силно безпокойство, желание за сън и пълна неадекватност по отношение на заобикалящата го действителност. При лудостта обикновено не се наблюдават почти никакви нарушения, особено в общото състояние на болния; умът е обсебен от някаква фикс идея… Имайки предвид лудостта и делириума като две възможни заболявания на краля, аз бих поставил неговото умопомрачение някъде между двете. Симптомите са по-скоро на делириум, отколкото на лудост.» (Macalpine and Hunter, George ІІI and the Mad-Business, p. 150.)
През 1788 г. лекарите имат въпиеща нужда от оптимизъм, защото болестта на крал Джордж предизвиква политическа криза. Тъй като той не е в състояние да носи отговорността за държавното управление, синът му, принцът на Уелс, трябва да встъпи в правата си. «С влошаване на здравословното състояние на горкия ни крал започнахме да губим надежда и принцът на Уелс трябваше да поеме управлението на династията» — пише английската романистка Фани Бърни, мадам д’Арблей (Diaries and Letters of Madame d’Arblay, IV, 2, February 1789.) Насърчавани от кралския лекар Ричард Уорън, привърженик на вигите, принцът на Уелс, а и брат му — херцогът на Йорк, са склонни да използват създалата се ситуация в свой интерес. Между впрочем за партията на вигите боледуването на краля е отлична възможност да се избави от подкрепяното от торите правителство на Уилям Пит и да вземе властта в свои ръце.
Принцът на Уелс, чиято разпуснатост и екстравагантен начин на живот вече са обтегнали отношенията му с неговия баща, отдава своите политически предпочитания на вигите и на техния водач Чарлс Джеймс Фокс. След като кралят очевидно трябва да бъде обявен в несъстоятелност да управлява за известно време, а вероятно и до края на живота си, на негово място трябва да бъде избран регент, който да поеме управлението. За вигите този пост несъмнено трябва да бъде поет от Джордж, принцът на Уелс.