За ужас на краля баща и синове Уилис са повикани отново. „Джордж III е изпълнен с предубеждение към нас“ — възкликва наивно Томас Уилис. Както и през 1788 г., известните лекари са оптимистично настроени по отношение на неговите шансове да се оправи. И действително, след сравнително кратък период кралят става по-спокоен, спи по-добре и приказките му са по-смислени. Кралят се страхува, че е бил болен прекалено дълго, но не знае точно колко. На 14 март 1801 г. той е вече достатъчно добре, за да приеме министър-председателя Пит, а три дни по-късно — да председателства заседанието на Кралския съвет.
Тъй като здравето му се възстановява относително бавно, Джордж все още се чувства потиснат, така че, когато синът му, принцът на Уелс, го вижда в неделя на 19 април — за първи път след четири седмици, — кралят „постоянно му говори едни и същи неща, оставяйки впечатление за умиращ човек, осъден да си замине от този свят… и да предаде управлението на държавата в ръцете на принца… Той отвежда престолонаследника в стаята, където по-късно прекарва затворен остатъка от живота си, и му се оплаква по най-затрогващ начин от лечението, което е принуден да понася“. (Macalpine and Hunter, George III and the Mad-Business, p. 125.)
Лекарите Уилис по предварителен разчет трябва да си заминат до края на март същата година, но по настояване на кралската дъщеря, принцеса Елизабет, която все още се тревожи от здравословното състояние на баща си, въпреки неговата яростна съпротива, те остават още известно време. Лекарите „отвличат“ своя царствен пациент и го държат практически напълно изолиран до средата на май. „Веднъж говорих с краля за положението, в което се намира, и за необходимостта веднага да бъде поставен отново под лекарски грижи. Негово величество седна и силно пребледнял… ме погледна строго, казвайки: — Няма да ви простя това, докато сте жив, сър!“ — спомня си Томас Уилис. (Macalpine and Hunter, George III and the Mad-Business, pp. 126–127.)
В началото на юни обаче кралят е вече достатъчно здрав, за да отиде в Уеймът да се възстановява. „Както обикновено, морските бани ми помогнаха, но никога не са ми били толкова необходими, колкото сега, защото тежката треска, която прекарах през изтеклата зима, имаше редица неблагоприятни последствия за мен… Сега те са почти отшумели. Въпреки това съм принуден много да внимавам и да избягвам всичко, което би ме преуморило…“ — разказва кралят на 20 октомври 1801 г. на своя приятел Хърд, епископа на Уорчестър. (Macalpine and Hunter, George III and the Mad-Business, p. 130.)
Три години по-късно, през февруари 1804 г., Джордж III претърпява нов кратък пристъп на болестта си, който пак се дължи на настинка от мокри дрехи. Когато министър-председателят Хенри Адингтън предлага отново да извикат доктор Уилис и синовете му, кралските синове, херцозите на Кент и Къмбърленд, отказват, смятайки, че ако кралят види тези лекари, това ще доведе до „раздразнение на ума, от което могат да се очакват само най-лоши последствия“. Вместо Уилис е поканен друг „доктор на луди“ — Самюъл Саймънс, практикуващ лекар от психиатричната клиника „Сейнт Люк“, — който трябва да се грижи за лечението на краля. Неговият терапевтичен метод обаче наподобява този на семейство Уилис, така че и той не става по-симпатичен на Джордж. Поредният пристъп на краля обаче е сравнително краткотраен и до края на март се появява официално съобщение — може би малко преждевременно — в което се твърди, че „Негово величество се чувства много по-добре и според нас за кратко време ще бъде напълно възстановен.“
А в действителност монархът продължава да бъде в крайно нестабилно състояние на духа, понеже „този ужасен доктор“ Саймънс много му досажда. Вигите още веднъж подхващат темата за регентство, атакувайки министър-председателя от партията на торите, Пит, за когото твърдят, че прикрива действителното здравословно състояние на краля. В края на юли 1804 г. обаче кралят отново се чувства достатъчно добре, за да прекрати поредната сесия на парламента и да замине за възстановяване в Уеймът. Неговият личен лекар, сър Франсис Милман, обаче смята за по-разумно владетелят да не се къпе в морето. По време на почивката отношенията в кралското семейство значително се обтягат и кралят и кралицата заживяват разделени. Става така, че кралица Шарлот отказва да поднови съпружеските си отношения с Джордж, което кара краля — може би един от най-целомъдрените членове на Хановерската династия — да заяви на шега, че, изглежда, трябва да си намери любовница.
Подобни премеждия без съмнение се отразяват на здравословното състояние на владетеля, както в ментално, така и във физическо отношение, защото не трябва да забравяме, че към онзи момент той наближава своя седемдесети рожден ден. Освен това каквото и да е било естеството на неговото заболяване, то вече е оставило незаличими следи върху общото му състояние, които личат дори след явното му подобрение. Кралските му задължения, свързани с продължаващата кръвопролитна война с Франция, предизвикала твърде неблагоприятни политически и икономически последствия за народа, се превръщат в непоносимо бреме за него. При това зрението му отслабва, а способността му да се концентрира върху даден проблем все повече намалява. През 1810 г. любимата му дъщеря Амелия заболява тежко и скоро след това умира.