На пръв поглед не е лесно да бъдат отхвърлени твърдения, основаващи се на такова внушително количество доказателства, но някои от съмненията, подхвърлени още навремето от критиците на научното изследване, остават в сила. Специалистите по проблемите на порфирията например не са съгласни с хипотезата, че в миналото лудостта е била сред характерните симптоми на болестта, както и дали диарията или запекът също са били сред проявленията на заболяването. Освен това е известно, че Джордж III е бил с постоянно разхлабен стомах, което се дължи на прекалената употреба на слабителни средства, смятани по онова време за неразделна част от лечението на болести като неговата. Но това само по себе си може да е допринесло за промяната на цвета на урината на краля. Особеният цвят на урината е най-важното доказателство, което Макалпайн и Хънтър изтъкват, за да докажат своето твърдение. Те добавят, че според очевидците урината на Джордж има цвят на червеното вино на Аликанте или на портвайна. Но, от друга страна, може да се възрази, че това не е достатъчно, за да се докаже, че Джордж III е страдал от порфирия, защото и други болести водят до сходни промени в цвета на урината на пациента като например бъбречните, а се знае, че английският крал е страдал от камъни в бъбреците. Освен това не се знае със сигурност дали урината на краля е имала този специфичен цвят при самото уриниране, или по-късно — след като престои няколко часа — се е променяла, което е характерно за болните от порфирия. Всичко това не обезсилва твърдението, че крал Джордж III е страдал от разноцветна хематопорфирия, но все пак не трябва да приемаме това като безспорно доказан факт.
Многобройните сведения за разпространение на болестта сред потомците на шотландската кралица Мери подлежат още повече на критика, защото и до днес се спори по въпроса дали всъщност Мери и синът ѝ Джеймс VI (Шотландски) и I (Английски) са страдали именно от порфирия. Въпреки че много от симптомите на болестта на Джеймс I дават сериозни основания за предположението, че той е страдал от нарушаване на обменните процеси в организма, възможно е той да е имал някакво бъбречно заболяване, довело до оцветяване на урината му, както и от хематурия, допълнително усложнена от тежка форма на артрит, както впрочем предполага и споменатият негов лекар д-р Майерн. Съществуват и немалко съмнения за това дали сестрата на Джордж III — Каролина Матилда Датска, е починала от порфирия; същото е положението и с причините за смъртта и на други членове на кралската фамилия.
Освен всичко, казано дотук, ако порфирията е била наследствената болест, засегнала Джордж III, все пак е странно как тя е преминала през цели тринадесет поколения и се е проявила само в няколко случая, разделени от столетия. Ако вземем за сравнение примера с част от населението на Южна Африка, страдащо от порфирия, болестта и при разглежданите европейски благороднически фамилии би трябвало да се среща много по-често. Вероятността един доминантен ген да е оцелял в продължение на толкова века, без да мутира, е от математическа гледна точка много малка. Освен това, ако Джордж III е боледувал от някаква остра форма на разноцветна хематопорфирия, неговият случай ще да е бил нетипичен за болестта и особено тежък. Трябва да отбележим, че другите членове на кралски фамилии, попаднали в изследването на Макалпайн и Хънтър, дори не могат да послужат за далечно сравнение с психическите страдания, през които преминава английският крал.
Засега не може да се каже дали спорът по тези въпроси ще продължи. Ясно е обаче, че по проявените симптоми порфирията наподобява редица други заболявания и въпреки това хипотезата на Макалпайн и Хънтър — макар и притежаваща някои слаби пунктове — не може напълно да се отхвърли. Наред с това е възможно болестта на Джордж III поне отчасти да се дължи на психологически отклонения и да е страдал от шизофрения или от маниакална депресия.
Изясняването на въпроса за истинската същност на заболяването на Джордж III би било от голямо значение не само за историците на медицината, защото практическите последствия от него не биха били различни, ако тази болест беше разноцветна хематопорфирия или някаква форма на маниакална депресия. Поведението на монарха, неговата логорея, халюцинациите, които има, насилието, към което е склонен, показват само едно: че според критериите за нормалност той е просто луд и следователно в периодите, когато е болен, не само че не е в състояние да управлява държавата, но и трябва да бъде държан в изолация.
В известен смисъл обаче болестта му е повлияла върху начина, по който историците се опитват да интерпретират неговото управление. Тези, които приемат, че през целия си живот монархът е страдал от нервно и психично разстройство, водещо от време на време до лудост, стигат до заключението, че подобно заболяване е оказвало влияние върху вземането на политически решения и се е отразило отрицателно на цялото му управление. От друга страна обаче, ако приемем, че кралят е получавал пристъпи на порфирия само от време на време, тогава няма основание да се предполага, че политическите му решения са били неправилни, освен през периодите на здравословни проблеми, и че като цяло управлението му е било нормално. Някои от по-старите изследователи на неговото царуване откриват причините за невротичните му проблеми в това, че според тях той прави отчаяни опити да възстанови загубения авторитет на короната и трябва да се бори срещу министрите си, които не харесва, като например Гренвил и Чатам. Други историци прибавят към причините за състоянието на краля и отговорността, която носи за избухването на Американската война за независимост, за нейното проточване и за катастрофалния ѝ край. Такива мнения обаче вече никой не споделя — не защото в ума на Джордж III не са били заложени кълновете на лудостта, а защото подобни интерпретации на водената от него политика са просто неверни.