Трета глава
Средновековна трилогия
Римските императори, за които говорихме в предишната глава, са владетели, разполагащи с абсолютна власт, а техните умове са помрачени от неограничеността на тази власт. За разлика от тях английските средновековни крале са хора, скроени по друг начин. Те са израсли и възпитани в християнските традиции, а властта им е ограничена както от обичаите на страната, така и от клетвата, която полагат при коронацията си. Освен това, независимо от индивидуалните си недостатъци и липса на качества, те общо взето са наясно със задълженията, с които са се нагърбили спрямо своя народ — да водят успешни войни и да раздават правосъдие. На практика повечето от английските крале, всеки в неговото си време, успяват да се справят повече или по-малко адекватно с проблемите, предизвикани от влиятелните феодали или от възникналите трудности — от политическо или икономическо естество.
Все пак има и четирима крале, които далеч не успяват да се справят така добре със задачите си и чието управление е белязано с граждански размирици, които водят до печален край. Това са кралете Джон, Едуард ІІ, Ричард II и Хенри VI. От тях последните трима са свалени от престола и след това са наказани със смърт. Джон пък вероятно избягва детронацията само защото преди това умира. От четиримата владетели Ричард II и Хенри VI идват на престола още малолетни и този фактор оказва влияние върху политиката, която водят, а вероятно допринася и за катастрофалния завършек на тяхното управление. Независимо че Джон и Едуард II са вече зрели мъже, макар и млади, когато идват на власт, детството и възпитанието им обясняват до голяма степен тежкия им характер.
Всеки от тези четирима крале има някакъв, да го наречем проблем на личността от психическо естество, което кара някои техни съвременници и някои днешни историци да говорят за тях като за ненормални или направо като за луди. Джон е представен от един свой съвременен хронист като „обзет от мания“ и „докаран до лудост с магии и заклинания“. Един съвременен френски историк, Шарл Пти-Дютайе, пише през 1936 г., че той вероятно става жертва на дълбоко психическо разстройство.
„Джон Лакланд, продължава авторът, страда от ментално заболяване, известно днес и описано от съвременната психиатрия като циклична психоза. Странно е, че днешните историци така погрешно възприемат неговия характер и пишат например, че той е злодей, чиято лошавина е хладнокръвна и умишлена, и който никога не оставя чувствата да го ръководят, поради което поведението и делата му трябва да бъдат смятани за категорично непростими… А всъщност всички симптоми, с които се сблъскваме при тези оценки, отговарят на диагнозата «циклична психоза» или «циклотимия». Филип Огюст (френският крал, противник на крал Джон) е имал за враг един луд.“ (C. Petit-Dutaillis, The Feudal Monarchy in France and England).
По свое време Едуард II пък е смятан по-скоро за перверзен, отколкото за луд. Едва в началото на двадесети век един американски учен установява, че фактически този владетел е бил умопобъркан. „Кралят — пише д-р Чалфънт Робинсън — страда от това, което медицинската наука познава под общото наименование изроденост, причинено от болестното състояние на мозъка му“. Английският историк А. Б. Стийл пък смята, че Ричард II е просто шизофреник (A. B. Steel, Richard II). Каквито и да са съмненията относно така поставените диагнози, между 1454 и 1456 г. Хенри VI без съмнение преживява голям невротичен срив, от който едва ли напълно възстановява разсъдъка си. В заключение можем да кажем, че всеки от изброените четирима английски владетели страда от някакъв личностен проблем от психическо естество, който може да ги е довел и до ментално разстройство.
Но можем да си зададем въпроса доколко сериозни са тези разстройства и какъв е техният характер; по какъв начин влияят те върху управлението на съответния крал? Днешните историци постигнаха известен напредък в частичното реабилитиране на крал Джон, смятан доскоро за най-лошия английски средновековен владетел — тираничен, безнравствен и несправедлив. Той наистина се сблъсква с трудни за решаване проблеми, които показват недостатъчните му способности и ресурси за управлението на държавата. Все пак неговото властване е изпълнено и с проблеми, за които той трудно би могъл да бъде обвиняван: нарастващо недоволство на бароните; враждебност от страна на великия френски крал Филип Огюст; разправии с папа Инокентий III; нарастваща инфлация в икономиката на страната. Не може да се каже, че кралят не проявява никакъв талант при опитите си да реши тези кризисни ситуации, но едно своеобразно натрупване на проблемите води до провал на неговите усилия и планове. Папата поставя Англия под църковна възбрана, забранявайки провеждането на църковни служби и церемонии в храмовете на нейна територия, докато накрая Джон не отстъпва и става васал на папата — акт, смятан от мнозина за непростимо унизителен. Грабителската фискална политика на краля довежда до нарастване на недоволството на бароните, което предизвиква избухването на всеобщо въстание, принудило Джон да се съгласи с издаването на така наречената Велика харта на свободите — Magna Charta, подпечатана с кралския печат през май 1215 г. Друг е въпросът дали кралят въобще има намерение да се съобразява с нейните клаузи, защото недоволните барони вече са повикали французите на помощ. При това критично стечение на обстоятелствата крал Джон изгубва целия си багаж, даже и кралските инсигнии, в повишаващите нивото си води в устието на река Уелстрийм. След това заболява тежко от силния вятър, бръснещ развълнуваното море, и на 18 октомври 1216 г. умира.