Бащата на Хенри VIII, макар и загубил своята популярност през последните години от управлението си, остава докрай един отговорен и успешен монарх, който поддържа бюджета на кралството в равновесие и се въздържа от скъпоструващите военни експедиции зад граница. Хенри остава много далеч от своя преждевременно остарял баща и не продължава водената от него политика. Той харчи купища пари и възобновява станалата традиционна вражда с Франция. Кралят харчи като луд за строителство, прахосвайки парите, които събира от конфискуваните манастирски владения, и слагайки начало на „Голямата девалвация“ на английската икономика. През годините на неговото управление той се ползва от услугите на лоялни и способни министри, които придават форма и съдържание на политиката, която той иска да води. Но Хенри VIII е много податлив на психологически натиск и в някои насоки е просто интелектуално безотговорен, водейки политиката, която е заимствал от други, въобразявайки си, че е лично негово творение. Освен това той е капризен, променя водената от него политика, която преди това е подкрепял ентусиазирано; унищожава тези, от съветите на които някога се е възползвал. Безпринципен и вятърничав, кралят, според историка Скарсбрик, е „постоянен само в налагането на своята височайша и импулсивна воля“. Оставен на собствените си възможности, монархът се движи сякаш слепешката, както най-добре показват годините на неговото управление, последвали отстраняването от власт на Томас Кромуел. Макар че притежава (по думите на Ерик Айвс) „необикновена устойчивост при постигането на поставените цели, което си остава най-активизиращата черта на характера му“, тези цели често се променят според неговото настроение. Твърденията, че е велик владетел, изглежда, се основават на поредица от исторически случайности, отколкото на реални постижения.
„Великият Хари“ най-вероятно е страдал от тежко психическо разстройство, което се проявява напълно в обстоятелствата, съпътствали живота му. Между неговите изявления и делата му съществува огромна пропаст. Ако наистина не се е самозаблуждавал — което е твърде вероятно, като имаме предвид какво говори, когато фактите сочат съвсем друго, — той трябва да е бил невероятен лицемер. За Хенри VIII е много характерно това, което се случва на смъртното му легло: в завещанието си той изразява желание на гроба му в Уиндзор да бъде издигнат олтар, пред който „ежедневно да бъдат отслужвани литургии, докато свят светува“. Така кралят определя за себе си хиляди меси, а посредством Закона за даренията на литургии лишава своите поданици от това право. Пак в своето завещание Хенри пише, че предава душата си на „светата небесна общност“, припомняйки „своите добри дела и милосърдни трудове“, които е извършил в „чест и за да достави радост на Господ“. Това е ярко доказателство за смутеното му самосъзнание. Постоянните му и резки промени на настроението, неговата крайна мнителност, продиктуваните от капризите му решения се коренят в безбрежното му себелюбие, подбуждано от свирепите пристъпи на здравословните му проблеми. Защото, както отбелязва сър Томас Мор, „след като душата и тялото са толкова близки и свързани помежду си, че заедно съставят отделната личност, увреждането на всяко едно от тях засяга и двете“. Затова може да се каже, че всички онези, които са застигнати от смъртта или от затворническата килия по заповед на Хенри VIII, със сигурност не биха станали жертви на една разумно провеждана политика, а не на политика, направлявана от нюансите на обърканото съзнание на владетеля.