После спря и се обърна към Мая.
— Трябва да се върна в училище преди Каролин да е приключила с плуването. — Емили нахлузи полата си. — Искаш ли да ти донеса дрехите?
— Все тая. — С тези думи Мая излезе изпод водопада и нагази във водата към брега, а тънкото бельо плътно прилепваше по тялото й. Изкатери се по склона бавно, без нито веднъж да прикрие корема или гърдите си с ръце. Момчетата преустановиха боевете и я зяпнаха.
И въпреки че не искаше, Емили също не можеше да се удържи да не я зяпа.
11.
Ако не друго, сладките картофи поне са богати на витамин А
— Тази. Определено тази — прошепна Хана, сочейки с пръст.
— Не-е. Прекалено са малки! — прошушна Мона в отговор.
— Ама виж как изпъкват отгоре! Абсолютно фалшиви! — контрира я Хана.
— Струва ми се, че и задникът й е минал под ножа.
— Отврат! — Тя сбърчи нос и прокара ръце по собственото си стегнато, перфектно закръглено дупе, за да се увери, че все още е толкова съвършено. Беше сряда, късния следобед, само два дни преди ежегодния купон на открито на Ноъл Кан, и двете приятелки разпускаха на откритата тераса в „Йъм“, скъпарското кафене към кънтри клуба на родителите на Мона. Под тях група роузуудски момчета правеха една бърза игра на голф преди вечеря, а Хана и Мона играеха друга игра: „Разпознай силиконовите цици“. Или каквото и да било друго дело на пластичните хирурзи, тъй като наоколо се разхождаше достатъчно илюстративен материал за техните умения в различни области на човешкото тяло.
— Аха… Като гледам, докторът си е оставил ръцете — изкоментира Мона. — Мисля, че майка ми играе тенис с нея. Ще я питам.
Хана отново премери с поглед трийсетинагодишната самодива на бара, чийто задник изглеждаше подозрително сочен на фона на останалата част от фигурата й на оса.
— По-скоро бих умряла, отколкото да се подложа на пластична операция.
Мона започна да си играе с висулките по гривната си от „Тифани“ — онази, която очевидно не й се бе наложило да върне.
— Мислиш ли, че Ариа Монтгомъри си е правила гърдите?
Хана стреснато вдигна очи.
— Защо?
— Слабичка е, а циците й са прекалено съвършени — каза Мона. — Нали живя във Финландия или там някъде? Чух, че в Европа операциите са направо без пари.
— Не мисля, че са силиконови.
— Откъде знаеш?
Хана задъвка сламката си. Гърдите на Ариа открай време бяха големи — тя и Алисън бяха единствените от приятелската им петорка, които носеха сутиен в седми клас. Али винаги се перчеше с бюста си, но единственият път, в който Ариа сякаш забеляза, че има гърди, беше когато една Коледа изплете сутиени като подаръци за всички и за себе си се наложи да направи в по-голям размер.
— Просто не ми изглежда такъв тип човек — отвърна тя. Да говори с Мона за старите си приятелки бе някак неловко. На Хана все още й ставаше неприятно от спомена как тя, Али и останалите тормозеха Мона в седми клас, но моментът никога не изглеждаше подходящ да обсъждат този период.
Мона се взря в нея.
— Добре ли си? Днес ми се виждаш различна.
Хана се сепна.
— Така ли? В какво отношение?
Приятелката й тънко се подсмихна.
— Уха! Някои хора се стряскат лесно!
— Не се стряскам — бързо каза Хана. Но не беше истина: след случката с участъка и онзи имейл от миналата вечер, започваше да откача. Даже тази сутрин очите й и се видяха по-убито зеленикаво кафяви, а ръцете й изглеждаха смущаващо пухкави. Имаше гадното чувство, че наистина ще метаморфозира обратно до състоянието, в което бе в седми клас.
Една руса сервитьорка с вид на жираф ги прекъсна.
— Избрахте ли си?
Мона погледна менюто.
— За мен азиатска пилешка салата без дресинг.
Хана прочисти гърло.
— Аз искам градинска салата с кълнове, без дресинг, и една порция големи пържени картофки. За вкъщи, ако обичате.
Докато жената отнасяше менютата им, Мона смъкна тъмните очила от очите си.
— Пържени картофи?
— За мама — каза Хана бързо. — От това живее.
Долу на голф игрището неколцина по-възрастни мъже и един млад симпатяга нагласяха топките за удар. Сладурът изглеждаше малко не на място с разпиляната си кестенява коса, износени панталони и… нима това бе… униформено поло с надпис „Роузуудска полиция“? О, не. Беше точно това.