Мона отпи от своята „Перие“14.
— Не вярвах, че ще те хванат.
Хана преглътна с мъка.
— Е, да…
— Майка ти не те ли уби?
Тя отмести поглед. По пътя към вкъщи майка й я бе попитала дали нарочно е откраднала обиците и гривната. Когато Хана отрече, госпожа Марин бе отвърнала: „Добре. Тогава затваряме тази страница“. След което бе извадила мобилния си телефон, за да проведе поредния разговор.
Хана сви рамене и се изправи.
— Току-що си спомних — налага се да тръгвам, за да изведа Дот.
— Сигурна ли си, че си добре? — попита Мона. — Лицето ти изглежда някак на петна.
— Абсолютно съм сигурна. — Тя театрално целуна приятелката си по бузата и тръгна към вратата.
Премина през ресторанта с хладно неразгадаемо изражение, но в мига, когато се озова на паркинга, се затича. Метна се в своята „Тойота Приус“ — колата, която майка й си бе купила миналата година, но която наскоро бе преотстъпила на Хана, понеже й бе омръзнала — и внимателно огледа лицето си в огледалото за обратно виждане. По челото и бузите й пламтяха отвратителни алени петна.
След метаморфозата Хана с маниакално усърдие следеше не просто да изглежда готина и съвършена във всеки момент, но и наистина да е такава. Ужасяваше се при мисълта, че най-дребната грешка ще я запрати обратно по нещастната спирала към смотанячеството, затова не пропускаше нито един детайл — от малки неща като идеално подбрания прякор в чата и правилния микс от песни за радиото в колата, та до по-сериозните решения, например за подходящите хора, които да покани на парти или за избора на точното, перфектно гадже — което, за неин късмет, бе същото момче, в което бе влюбена от седми клас насам. Дали това, че я уличиха в кражба, допринасяше за блясъка на идеалната, свръхготина мацка Хана, която винаги държеше нещата под контрол? Не бе успяла да разчете онова изражение на Мона, когато приятелката й произнесе „Леле“. Какво казваше погледът й? Дали Леле! Но пък не е кой знае какво или Леле, колко си загубена?
Питаше се дали не е трябвало да разкаже всичко на Мона. Но пък… някой вече знаеше. А.
Знаеш ли какво ще каже Шон? Не е истина!
Хана усети, че погледът й се замъглява. Стисна волана за няколко секунди, после запали и от паркинга на кънтри клуба излезе на чакълестата отбивка няколко километра по-надолу. Усещаше как кръвта пулсира в слепоочията й, докато изключваше двигателя и няколко пъти вдиша дълбоко. Вятърът носеше мирис на сено и току-що окосена трева.
Хана стисна здраво очи. Когато отново ги отвори, погледът й се закова на кутията с пържени картофи. Не го прави, помисли си тя. По главния път профуча кола.
Хана изтри изпотените си длани в дънките. Очите й отново се обърнаха към кутията. Картофките ухаеха апетитно. Недей, недей, недей.
Тя се пресегна и повдигна капака. Сладката топла миризма я лъхна в лицето. Преди да може да се спре, Хана загреба пълна шепа с картофки и я напъха в устата си, продължи да тъпче още и още. Бяха горещи и опариха езика й, но на нея не й пукаше.
Това бе такова облекчение; бе единственото нещо, което я караше да се чувства по-добре. Не спря докато не изяде всичко, дори облиза стените на кутията, за да обере последните кристалчета сол.
Отначало се почувства много, много по-спокойна. Но до момента, в който сви пред дома, познатото старо чувство на паника и срам вече се беше насъбрало в нея. Хана се изуми как, макар да бяха минали толкова години откак бе правила подобно нещо, усещането не се бе променило нито на йота. Стомахът я болеше, панталонът я стягаше и искаше само едно — да се освободи от това, което бе в нея.
Без да обръща внимание на екзалтирания лай на Дот от спалнята й, тя тичешком стигна до банята на втория етаж, тресна вратата и рухна на покрития с плочки под. Слава Богу, че майка й още не се беше върнала от работа. Поне нямаше опасност да чуе онова, което Хана се канеше да извърши.
12.
М-м-м, как ухаят току-що получените изпитни резултати
Е, добре, Спенсър трябваше да се успокои.
В сряда вечерта тя изкара в кръговата алея пред дома си своя черен Мерцедес С-класа хечбек — колата, от която сестра й се отказа, тъй като получи нов, „практичен“ Мерцедес SUV. Срещата на ученическия съвет се бе проточила, а тя мразеше да шофира из тъмните улици на Роузууд. През целия ден имаше чувството, че някой я наблюдава, сякаш онзи, който бе написал стряскащия имейл, би могъл да й скочи всеки момент.