Тиаре въздъхна.
— О, как искам да съм отново на петнайсет.
В този миг погледът и попадна на една котка, която се опитваше да достигне е лапичка блюдото със скариди, поставено на кухненската маса, и с ловко движение, придружено от поток цветисти ругатни, тя запрати една книга към изчезващата опашка на котката.
— Попитах го дали е щастлив с Ата. „Тя ме оставя на спокойствие — отвърна той. — Готви ми и се грижи за децата си. Прави всичко, каквото й кажа. Дава ми онова, което искам от една жена.“ „И никога ли не ти става мъчно за Европа, никога ли не закопняваш за светлините на Лондон или Париж, за компанията на твоите колеги и връстници или, да речем, за театъра и вестниците, за трополенето на омнибусите по каменната настилка?“ Той дълго мълча. После отговори: „Ще остана тук до смъртта си.“ „Но никога ли не ти омръзва, не се ли чувствуващ самотен?“ — пак попитах аз. Той се подсмихна. „Бедни ми приятелю — рече. — Ти явно не разбираш какво значи да си художник.“
Капитан Брюно се обърна към мен с блага усмивка, а тъмните му, добри очи гледаха ласкаво.
— Той беше несправедлив към мен, защото аз също знам какво е да мечтаеш. Аз също имам въображение.
И аз по своему съм художник.
И тримата замълчахме, а Тиаре измъкна от своя обемист джоб шепа цигари. Подаде ки по една и всички запушихме. Най-сетне тя каза:
— Щом господинът се интересува от Стрикланд, защо не го заведете при доктор Кутра? От него може да научи нещо за болестта и смъртта му.
— Volontiers43 — каза капитанът, като ме погледна. Благодарих му и той погледна часовника си.
— Минава шест. Сигурно ще го намерим в къщи, ако сте готов да тръгнем още сега.
Станах без повече увещаване и двамата поехме по пътя, който водеше към къщата на доктора. Той живееше извън града, но хотел „Де ла Фльор“ беше в предградията и ние скоро излязохме в околността. Големи пиперови дървета хвърляха сенки върху широкия път, а от двете му страни се разстилаха плантации от кокосови палми и ванилови дървета. Птици-пирати надаваха пронизителни крясъци сред палмовите листа.
Спряхме на един каменен мост над плитка разлята река, за да видим туземчетата, които се къпеха. С пискливи викове и смях те се гонеха във водата, а кафявите им мокри тела проблясваха на слънцето.
LIV
Докато вървяхме, аз размишлявах над едно странно обстоятелство, натрапващо се на вниманието ми след всичко, което бях чул напоследък за Стрикланд, Тук, на този далечен остров, той като че ли не бе предизвикал онази ненавист, с която гледаха на него у дома му, а бе породил по-скоро съчувствие; странностите му бяха приемани с търпение и разбиране. За тези хора — и туземци, и европейци — той бе особняк, но те бяха свикнали с особняците и го приемаха такъв, какъвто бе. Светът е пълен с чудати люде, които вършат чудати неща, и може би тукашните хора знаеха, че човек не винаги е такъв, какъвто иска да бъде, а какъвто не може да не бъде. В Англия и Франция гой беше трън в очите на хората, но тук имаше всякакви хора и никой не беше по-лош от другите. Едва ли тук той е бил по-благороден, по-малко егоистичен и груб, но обкръжаващият го свят беше по-благосклонен. Ако беше прекарал целия си живот в това обкръжение, щяха да го смятат за човек като всички други. Тук той получи онова, което нито очакваше, нито желаеше сред своите в Европа — съчувствие.
Опитах се да споделя донякъде с капитан Брюно удивлението си от всичко това и той известно време мълча.
— Няма нищо чудно, че аз поне изпитвах съчувствие към него — рече най-сетне, — защото, макар нито единият от нас да не го е осъзнавал, ние и двамата сме се стремели към едно и също нещо.
— Какъв, за бога, може да бъде общият стремеж на двама толкова различни хора като вас и Стрикланд? — попитах аз с усмивка.
— Красотата.
— Твърде общо говорите — възразих.
— Знаете ли как любовта може да завладее човека, така че той да остане сляп и глух за всичко друго на света? Такива хора са господари на самите себе си толкова, колкото и робите, приковани за пейките в галерата. Страстта, която държеше Стрикланд в робство, бе не по-малко тиранична от любовта.