— Но от какво се оплаква? Ако е достатъчно добре, за да рисува, значи е могъл да слезе в Таравао и да ми спести това проклето ходене. Предполагам, че моето време не е по-малко ценно от неговото.
Ата не казала нищо, а заедно с момчето го последвала към къщата. Момичето, което го довело, през цялото това време седяло на верандата, а до него лежала стара жена, опряла гръб о стената, и свивала цигари, както правят туземците. Ата му посочила вратата. Докторът, учуден и раздразнен от тяхното странно държане, влязъл вътре и сварил Стрикланд да чисти палитрата си. На статива имало картина. Стрикланд, облечен само с парео, стоял с гръб към вратата, но щом чул шум от обувки, веднага се обърнал и изгледал доктора с раздразнение. Бил изненадан, че го вижда, и ядосан, че го безпокоят. Докторът замръзнал на мястото си и дъхът му спрял. Той се взрял в Стрикланд с широко отворени очи. Не, това не очаквал да види. Обзел го ужас.
— Влизате тъй безцеремонно — казал Стрикланд. — С какво мога да ви бъда полезен?
Докторът се съвзел, но му били нужни големи усилия, за да проговори. Всичкото му раздразнение се стопило и той бил обхванат — eh bien oui, je пе le nie pas44 — от непреодолима жал.
— Казвам се доктор Кутра. Бях в Таравао да прегледам жената на вожда. Ата изпратила да ме повикат, за да прегледам и вас.
— Проклета глупачка. Вярно, имах напоследък малко болки и слаба треска, но това е дребна работа, ще мине. Щях да поръчам да ми донесат от Папеете малко хинин и толкоз.
— Погледнете се в огледалото.
Стрикланд го изгледал, подсмихнал се и се приближил към евтиното огледало в малка дървена рамка, което висяло на стената.
— Е, и?
— Не виждате ли странната промяна в лицето си? Не забелязвате ли как са наедрели чертите ви и сте добили… как да ви го опиша… книгите го наричат лъвско лице. Mon pauvre ami, трябва ли да ви казвам, че имате ужасна болест?
— Аз?
— Когато се гледате в огледалото, вие виждате типичния лик на прокажения.
— Шегувате се с мен.
— Как бих искал да е така.
— Нима искате да кажете, че имам проказа?
— За жалост в това няма съмнение.
Доктор Кутра бил обявявал смъртните присъди на много хора и никога не можел да превъзмогне ужаса, който го обземал в такъв момент. Винаги чувствувал стихийната омраза, неизбежно завладяваща обречения, когато неволно се сравнявал с доктора — здрав и жизнен, облагодетелствуван с безценната привилегия да живее, Стрикланд ги погледнал безмълвно. Върху обезобразеното му от омразната болест лице не се изписало никакво чувство.
— Те знаят ли? — попитал той най-сетне, като посочил към онези на верандата, които седели в непривично за тях и непонятно мълчание.
— Туземците познават признаците много добре рекъл докторът. — Те са се боели ди ви кажат.
Стрикланд пристъпил към вратата и погледнал навън. Лицето му трябва да е било страшно, защото те избухнали в плач и вопли; ту извисявали глас в силни викове, ту сърцераздирателно ридаели. Стрикланд не казал нищо. След като ги погледнал един миг, тон се върнал в стаята.
— Колко още ми остава да живея?
— Кой знае? Понякога болестта се проточва двайсет години. Истинско щастие е, когато протече бързо.
Стрикланд отишъл до статива си и замислено се вгледал в картината на него.
— Много път сте извървели дотук. А този, който носи важна вест, се полага да бъде възнаграден. Вземете тази картина. Сега тя не значи нищо за вас, но може би един ден ще се радвате, че я притежавате.
Доктор Кутра се възпротивил и казал, че не се нуждае от възнаграждение — вече бил върнал на Ата банкнотата от сто франка, — но Стрикланд настоял. После двамата заедно излезли на верандата. Туземците ридаели неутешимо.
— Успокой се, жено. Избърши сълзите си — рекъл Стрикланд на Ата. — Няма нищо страшно. Скоро ще те напусна.
— Нима ще те отведат оттук? — извикала тя.
По това време на острова строгата изолация на прокажените още не била задължителна и ако желаели, те можели да живеят на свобода.
— Ще отида да живея в планината — казал Стрикланд.
Тогава Ата се изправила и го погледнала в очите.
— Нека другите си отидат, ако искат, но аз няма да те оставя. Ти си моят мъж, а аз съм твоята жена. Ако ме напуснеш, ще се обеся на дървото, дето е зад къщата. Кълна се в бога.
В начина, по който казала това, имало властна решимост. Ата не била вече онова кротко и покорно туземно момиче, а твърда и силна жена. Била неузнаваема.
— Защо трябва да оставаш с мене? Можеш спокойно да се върнеш в Папеете, а там скоро ще си намериш друг бял мъж. Старата ще се грижи за децата, а Тиаре ще се радва, че се връщаш при нея.